Какво е общото между протестните движения на площад Тахрир, Майдан, Гези и Орлов мост в София? Спецификите на тези форми на протест и начинът, по който те се провеждат на публични места е централна тема в изследванията на социоложката Нилюфер Гьоле, професор във Висшето училище за социални науки в Париж. Тя наскоро изнесе публична лекция в СУ „Св. Климент Охридски“.
За проф. Гьоле, политическите демонстрации от арабските революции, през Майдана до протестите в България, са все движения, които ни налагат да преосмислим какво разбираме под публично пространство и кои са новите форми на мобилизация. Публични пространства са парковете, кафенетата, или площадите, до които всички по дефиниция имат равен достъп. Там хората се събират и дебатират, разменят идеи и от там повдигат въпроси към политиците.
Първо, подчертава проф. Гьоле, днешната дефиниция за публична сфера е остаряла.
Аз мисля, че навлизаме в нова епоха, ново време. Имаме нужда да преосмислим връзката между публична сфера и демокрация. Днес публиката е глобална, ние сме във времето на мигрантските общества. Вече съществува разминаване между държавните политики и мултикултурните общности. Поради трудността на политиците да се адаптират, се появяват все повече движения за защита на национални традиции и ценности. Получава се парадокс– публиката е станала глобална, а политиките остават национални.
От друга страна, живеем във времето на ИТ технологиите. Протестиращите в Кайро се организираха чрез „Фейсбук” и „Туитър” и маргинализираха държавните и контролираните частни медии. Полицията бе безсилна пред социалните мрежи. Тук не става дума за анонимната тълпа от масовите демонстрации. Глобалният свят вече комуникира по схема „Лице-в-Лице” (Person-to-Person).
В Европа наблюдаваме зараждането на неонационалистически движения, които за разлика от класическия национализъм, са симбиоза между крайно десни идеи и речникът на левия секуларизъм, както е случаят с Марин Льо Пен във Франция. Авторитарните режими също използват новите технологии, в опита да контролират публичната сфера. Те постоянно измислят нови мерки за затягане на „моралните” норми на поведение на публични места.
Пропагандата и борбата за това, каква интерпретация на събитията ще се наложи се оказва определяща. Това е друг тип пропаганда, не е същата като в комунистическите държави, където един единствен източник я създава и налага. Партията на Ердоган първо се опита да постигне съгласие с протестиращите. След като не успя, пусна версията за международна конспирация срещу правителството на Турция.
Тези движения имат и една друга специфика. Те избягват конфронтацията. Те не се състоят от професионалисти на политическите демонстрации, вижда се на снимките, че не знаят как да реагират, обличат се неподходящо за протест, изразяват се със средствата на изкуството.
На въпрос за приликите със социалното движение, започнало през май 1968 г. във Франция и до колко съвременните протести имат потенциал да участват в представителната демокрация, проф. Гьоле отговори:
Душата на 68-ма се усещаше навсякъде в Гези и участниците правеха съвсем директни препратки. Сравнението показва до каква степен и 68-ма и сега протестните движения са повече културни отколкото политически, те създадоха различна публична култура. И вчера и днес става дума за движения срещу доминиращата култура, отколкото за политически движения. Движенията през 68-ма също не се обособиха в политически, но промениха и политиките, и обществената култура.
Аз вярвам в аморфното присъствие повече, отколкото в представителната демокрация, заключава проф. Гьоле. Гези е фантомът, който е тук и навсякъде. Този, който си мисли, че знае крайният резултат се лъже. Историята продължава.
Снимки: личен архив и Миладина Монова
