За българското участие на Зимни олимпийски игри могат да се кажат най-разнопосочни неща. Например че нямаме кой знае какви успехи като „онези нации“ (да не ги изброяваме!), които са абонирани за медалите по презумпция, а това действа на самочувствието и психиката. Погледнато наопаки и изхождайки тъкмо от тази предпоставеност, може да се каже пък, че постиженията ни в белите спортове не са никак малки за също така малката ни и недотам заможна страна – нещо, което винаги изтъкваме.
Всъщност, не нациите печелят медали, а спортистите, които ги представят. Но за нациите или за тяхното самочувствие това е изключително важно. А като се каже „спортна нация“, това ще рече, че държавата, където нацията битува, прави всичко възможно да създава условия, щото нацията, т. е. нейните граждани, да спортуват. Да спортуват, а не да стават олимпийски шампиони. Шампионите, както казват, се раждат. Раждат се, ама за това първо трябва талант, после късмет този талант да бъде забелязан, отгледан при споменатите условия, нужно е желание да се посветиш на спорта и да вървиш по един труден път към успеха, който никак не е гарантиран. Шансът и късметът трябва от време на време да са с теб, макар да е казано, че те са на страната на най-добрите. Най-добрите обаче си знаят защо са най-добри и какво им струва това.
Олимпийският принцип, произнесен от барон дьо Кубертен, според една заблуда гласял, че е важно участието, а не резултатът. В действителност, благородният баща на съвременното олимпийско движение е казал нещо малко по-различно. Че най-важното нещо в живота е не триумфът, а битката, не да победиш, а да се бориш достойно. Защото, ако е важно само участието, това значи, че можеш да отидеш на Олимпиада и на разходка, едва ли не на курорт. Е, като става дума за българските успехи на зимни олимпиади, може да се твърди, че те са плод на достойни усилия и борба.
Следвайки истинския олимпийски принцип, България участва по силите си достойно и редовно от 1936 г. на „белите игри“ в Гармиш-Партенкирхен до днес. А стане ли дума за успехи, с първата мисъл, разбира се, изплуват медалите, най-вече златните такива.
Онези обаче, които повече се интересуват от спорт, си дават сметка, че успех е и класиране между първите 6, 10, 20 дори, особено в някои дисциплини. Ами не е ли успех, когато в Инсбрук през 1964 г. женската щафета на 3 x 5 км ски бягане в състав Роза Димова, Надежда Василева, Кръстана Стоева завършва на 5-о място? Не е ли успех шестото място на Петър Попангелов в слалома на игрите в Лейк Плесид през 1980 г.? Ама очаквали медал от него.
Медала тогава изненадващо го донесе ски бегачът Иван Лебанов, който завърши трети в дисциплината 30 км. Това е и първият медал за България на Зимна олимпиада. Попангелов, впрочем, повтори класирането си на игрите в Сараево и може ли да се каже, че е отишъл на разходка, а не се е борил достойно?
В Албервил през 1992 г. българското участие се забелязва най-вече в биатлона. Надежда Алексиева е на крачка от медала, но остава четвърта на дистанцията 7,5 км. Тя е отново четвърта и в щафетата 3 х 7,5 км заедно с Ива Шкодрева и Силвана Благоева. Да разсъждаваме сега това успех ли е или неуспех би било същото, като да се чудим чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна.
И ето ти радост! В Нагано преди точно 20 години идва звездният миг за България. В биатлона на 15 км Екатерина Дафовска спечели първия златен медал за България на Зимни олимпийски игри. Съотборничката ѝ Павлина Филипова стана четвърта на две стотни от бронзовия медал.
Забележително е представянето на България в Солт Лейк Сити 2002, защото за първи път български спортисти печелят в зимни игри повече от един медал. В шорттрека Евгения Раданова извоюва сребро на 500 и бронз на 1500 м, а Ирина Никулчина в биатлона – бронзов медал на 10 км преследване. Женската ни щафета в състав Павлина Филипова, Ирина Никулчина, Ива Карагьозова и Екатерина Дафовска е четвърта, а във фигурното пързаляне танцовата двойка Албена Денкова и Максим Стависки се класира на седмо място, след скандално отнемане на точки за някаква десета от секундата уж пресрочване, без което ставаха олимпийски шампиони… Какво ли не се случва на една олимпиада!
И в Торино през 2006 г. Евгения Раданова на 500 м шорттрек спечели сребърен медал, след което е смятана за най-успешния български спортист от зимни игри, без това да омаловажа постиженията и на споменатите наши атлети дотук.
Снимки: архив
