България – Северна Македония: медиите срещу езика на омразата

Трябва да бъдат разкрити кореспондентски пунктове поне на обществените медии в Северна Македония и в България. Последният коресподентски пункт на БНР в Скопие бе закрит през 2011 г.  Аз заключих вратата и хвърлих ключа далече във водите на Вардар. Това показва липсата на интерес в двете общества и държави една към друга. За мен е по-необяснима липсата на интерес от македонска страна, защото все пак ние сме член на ЕС и НАТО от доста години. Те се стремят към тях и е логично да проявяват интерес- как се върви по този път, кои са грешките, успехите, основните проблеми, които трябва да се решават. Наскоро проведохме среща в Охрид с колеги от С. Македония и български журналисти, финансирана от Министерството на външните работи. Като пример македонските колеги посочиха Евроизборите на 26 май - нито една медия от С. Македония не изпрати кореспондент в София, но поне 20 македонски журналисти са отразили събитието в Атина.

Пари винаги могат да се намерят за кауза като повишаването на информираността на хората от двете страни на границата едни за други. Защото ние все още не се познаваме добре. Говоря и за професионалните журналист, на които това им е работата- да познават добре съседите, пък после вече да се занимават с глобалните и европейските проблеми. Пари има. Въпрос на политическа воля и усилие е, да се промени състоянието, в което сега се намираме.

Между нас няма език на омраза. Когато не се правим на Втора историческа комисия и когато не се превръщаме и не искаме да се правим на аватари на Бойко Борисов и на Зоран Заев. От нас зависи дали ще се познаваме по-добре и дали ще имаме висока степен на доверие, дали ще си вярваме едни на други. През декември С. Македония става пълноправен член на НАТО. Утре техните и нашите войници ще участват в мисии и те трябва да си пазят гърба един на друг. Как ще го правят ако си нямат доверие?

Мисля си за общи медии, сайтове, вестници и списания… Бих отишъл и малко по-далеч - да направим медии, в които македонските автори ще пишат на македонски, със забележката, че това е български диалект и българите ще пишат на български. Когато всеки пише на своя език много по-лесно ще се преодолее каквато и да е езикова бариера. Но тук вече става дума за политиката, за признанието на езика. Знам и гарантирам, че от македонска страна, ще се вдигне вик до небесата, че този билингвизъм ще потопи македонския. Че огромната маса от 7 млн. българи с цялата им продукция от сайтове, текстове, исторически очерци и предавания ще заглушат македонските медии. Но това е винаги така, малкият губи и този който има по-слаба литература, по-слаба писменост, по-слаб език ще изгуби позициите си. Това е форма на диалектика.

Държавите трябва да насърчат общите македонско-български информационни дейности. Субсидиите, които дават за рекламиране на някакви непотребни телевизионни предавания, които служат за задоволяване личната суета на политиците – има ги и в двете страни – да ги насочат към едно общо дело на двете държави.

Премахването езика на омразата е нереално очакване. Говорът срещу България с обидни тонове, с лични нападки – ето и сега на момента слушам срещу Екатерина Захариева, това е част от македонското национално възпитание. Това е част от македонската култура, внедрена след 1945 г. Това не може да се премахне с един акт. Винаги съм смятал, че по-близките връзки, по-лекото преминаване на границата, записването на по-голям брой студенти в българските университети, сътрудничеството между журналистите, общите предавания между България и Македония ще влияе, пък нека да се казват и различни мнения.