Когато през 1844-а и 1845-а година Достоевски работи върху първия си роман „Бедни хора“, той толкова е съсредоточен върху възможността с написването и публикуването на един роман да се измъкне от финансовите притеснения, че споделя в писмо: „Ако това не стане, ще се обеся“. „Бедни хора“ има голям успех.
Десетилетия по-късно „Сънят на чичо“, въпреки че е написан след петгодишно изгнание в Сибир, паралелно с поредица мрачни произведения, се отличава по тон. Основната история проследява отчаяната борба на провинциално семейство да се измъкне от финансови притеснения и да подобри позицията си в обществото чрез брак на дъщерята със завърнал се след дълго отсъствие застарял богат аристократ и има вкус на фарс.
Режисьорското решение на Кръстьо Бойковски от 1962 година се базира на тази интерпретация на историята и както с избора на прекрасния актьорски състав, така и с цялостното музикално-ритмично решение помага на задълбочаването на комедията и фарса.
„Сънят на чичо“ на Кръстьо Бойковски ни напомня за коментара на Херман Хесе, който докато се наслаждава на романите на Достоевски, заявява, че да го четеш е сякаш „да надзърнеш в бъркотията“.
Създадена стотина години след написването на романа, продукцията „Сънят на чичо“ на Радиотеатъра е среща и с незабравими гласове, правили радиото в България през 60-те години.
