Този проект представя поредица от български поети, родени през 40-те и 50-те години на ХХ век. Основна част от живота и творчеството им премина по времето на тоталитаризма. Имената на някои от тях бяха забелязани от тогавашната литературна критика и от четящата публика, а други – не. Трябва да се отбележи, че в групата на поетите, родени през 40-те години само неколцина бяха онези, които се поддадоха на соцреалистическия оптимизъм и влязоха с партийните автори, възхваляващи социалистическото строителство, АЕЦ, Кремиковци, Партията и др. п. Тези поети не влизат в нашата подборка.
Авторите, които представяме тук, са лирици с топли или тревожни гласове, таланти, неопетнени от фалша и лицемерието на развития социализъм. Казваме това, защото предходното поколение бе наречено Априлско. От поетите в нашата подборка не се получи Юлско поколение. Още в началото на техните изяви партийната литературна критика ги определи като тихи поети. Тази емблема тогава беше със знак минус, но погледнато от днешна позиция, можем да забележим, че в това определение има доза истина – т.нар. тихи поети се отличаваха от гръмките и възторжени викове на редица свои предшественици, служители на Партията. Поетите от нашата поредица са високо талантливи и дори в едно оцветено в червено време те търсеха и намериха своите единствени гласове, помнеха уроците на Далчев и не отстъпиха от поезията. Въпреки тежкото наследство, което преживяваха, творчеството на тези автори по същество е защита на живота. Хуманизмът и младата романтика бяха тяхна същност. Тази плеяда от таланти изрази силно и своеобразно своето несъгласие, а понякога и бунт срещу порядките и живота в тоталитарното общество.
В зависимост от натюрела си всеки от тях написа книги и стихове, отразяващи истината за живота и света, възхита от природата и създаде чрез своята ярка и запомняща се образност изключителни метафори на битието. Тези творци обогатиха българската поезия с широка гама от теми. Почти у всички се забелязва една искрена автобиографичност, която обогатява и слага различни акценти в творчеството им. Нежност и тъга, драматизъм и светлина струят от тези стихове. Много от тях са посветени на природата, майката, детството, на безпросветния провинциален живот, безмисленото и безцелно живеене и др. Участта на обикновения, самотния човек е намерила своя запомнящ се образ. Лирическият герой най-често е търсещият, духовният човек, загърбил скучното битие, устремен към истината. Истината и свободата са основни жалони за поетите. Разривът между тях и грубата реалност извикват тъга и носталгия, бунт и отрицание на фалша. Разминаването между мечти, желания, стремежи и действителност носят на авторите огромни разочарования и скептицизъм. Това е един разноцветен букет от гласове и от различни реакции на битието. Това е и една предметна поезия на автори, стъпили върху българската земя и преживяващи българската си съдба. Ще се срещнем наред с лаконичната и широка метафоричност, и с магичността на суровото. Поетите владеят и си служат с изключителна точност както с класическия, така и със свободния стих. Без героични жестикулации – всичко заобикалящо може да бъде повод за поезия. Философското начало е характерно за тези автори, любовта винаги присъства тук – и като тема, и като същност. Би трябвало да добавим – от тази високо талантлива група автори в нашата поезия темата за отчуждението, не само на човек от човека, но и на човека от природата – тя у много от тях е една същностна защита на живота и битието.
Рада Александрова
