Професорът по история Илчо Димитров посочва, че спасяването на българските евреи става в исторически момент, когато Германия търпи вече загуби във войната и се спира на “комплексните причини”, довели до този “уникален” факт – моралът и толерантността на българина, които са в конфликт с нацистката идеология, дейността на комунистическата партия, отсъствието на антисемитски настроения, не само сред народа, но и сред депутати от 25-то обикновено Народно събрание.
Проф. Димитров отбелязва, че Германия гледа на присъединяването на Беломорска Тракия и Македония към България като на временно явление – до сключването на мирния договор, затова и депортацията на евреите от тези две области се обяснява с това, че те са поданици на Югославия и Гърция и българското правителство не носи отговорност за нея.
Според историка цар Борис III е бил стреснат от съпротивата на опозицията в парламента, православната църква, комунистическата партия, както и от позицията на Англия и САЩ по въпроса за съдбата на българските евреи. Проф. Илчо Димитров откроява ролята на комунистическата партия, която според него е организатор на всенародната борба за спасяването на българските евреи*.
Документален запис на изказване на проф. Илчо Димитров на Международна кръгла маса на тема “45 години от спасяването на българските евреи от нацистката заплаха”, състояла се на 16 ноември 1988 година:
*Официалната версия, пропагандирана в годините на социализма гласи, че спасяването на българските евреи е станало благодарение на организираните действия на комунистическата партия и лично на Тодор Живков. На база проучвания, свидетелства и документи, изследователите днес разглеждат тази версия като хиперболизирана и едностранчива. След промените от 1989 година тезата за застъпничеството на Живков е напълно отхвърлена.
Илчо Димитров (1931 – 2002) е български учен-историк, академик. След като завършва история в СУ “Св. Климент Охридски” (1953) постепенно се издига в академичната йерархия до професор (от 1976 г.). Специализира във Франция (1966–1967, 1975 и 1983), Италия (1971–1972), Белгия (1975) и Англия (1975).
Заместник директор (1972 – 1977) и директор (1978 – 1979) на Единния център по история; научен секретар на БАН (1977). Ректор на Софийския университет в периода 1979 – 1981 година.
Заместник председател на БАН и директор на Центъра по българистика (1984 – 1986). Член на ЦК на БКП (1986 – 1990). Ръководител на катедрата по История на България в Историческия факултет на Университета (1984 – 1992).
Министър на народната просвета (март 1986 – юли 1989), министър на образованието, науката и технологиите в правителството на Жан Виденов (януари 1995 – януари 1997).
През 1986 година Илчо Димитров подготвя за издаване дневникът на министър-председателя на Царство България от Втората световна война проф. Богдан Филов. Той е съставител и редактор на спомените на Стойчо Мошанов (Моята мисия в Кайро, 1991), на Константин Муравиев (Събития и хора, 1992), публикува своите по-раншни разговори с политици отпреди 1944 г. (Миналото, което беше близо, а става все по-далечно. Срещи и разговори, 1992).
Автор е на десетки монографии и студии в областта на новата българска история, сред които “Режимът на пълномощията и борбата против него: 1881 – 1883 г.” (1965), “Князът, конституцията и народът” (1972), “Историкът като съвременник” (1993), “Буржоазната опозиция, 1939-1944” (1997), както и мемоарната книга “Всичко тече” (2000).
