През 2022 година наследниците на българските евреи за пореден път внесоха номинацията на Българската православна църква(БПЦ) за удостояването ѝ с Нобеловата награда за мир. Този знак на почит е и акт на възпоменание за достойната позиция на духовните водачи на българския народ по време на Втората световна война.
"Тази номинация показва заслужено уважение към водачите на Българската църква и е повод за припомняне на събитията от времето на Холокоста. Това припомняне е важно за нашето общество и за цялата европейска и световна общественост не само с оглед на историята, но и като пример и урок по хуманизъм в днешния ден. Престъпленията на нацизма и политиката на изтребление на евреите са едно колосално и безпрецедентно по своя характер престъпление в най-новата история на човечеството, а борбата срещу тази безчовечна и престъпна идеология е израз на истински хуманизъм и гражданска смелост в защита на общочовешките ценности", се посочва в позиция на БПЦ по повод внесената кандидатура.
В Царство България, по силата на действащата Търновска конституция, БПЦ не е отделена от държавата, а е "религиозна институция на господстващото вероизповедание". Първата реакция на Светия Синод срещу политиката на държавата е по повод проекта на Закона за защита на нацията (ЗЗН). На свикано събрание през ноември 1940 година като най-отявлен защитник на еврейското население се проявява митрополит Стефан Софийски, който заявява:
"Строго погледнато, в България не съществува еврейски въпрос. За щастие евреите у нас, с малки изключения са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и родолюбие носят и отстояват българското поданство. Пред чуждия свят те са доказателство за българската толерантност, а на фронта на държавата се явяват като истински патриоти".
В началото на този процес не всички архиереи са единодушни за намесата на Църквата. Варненският и Преславски митрополит Йосиф се изказва против намесата на БПЦ, тъй като се е надявал законът да въведе протекционизъм, за да могат българите да се развият в културно и стопанско отношение. Със засилването на рестриктивните мерки Синодът единодушно се обявява против ЗЗН и грубото му прилагане. Тогава и митрополит Йосиф също признава, че "законът не цели защитата на нацията, а гонение на евреите".
"Той е действително една изключителна личност в нашия обществен и църковен живот. Дядо Стефан беше убеден демократ — толерантен, великолепен проповедник, когото идваха да слушат хора от елита на тогавашното българско общество в катедралния храм "Св. Неделя". Цялата църква се изпълваше с мъже и жени — политици, интелектуалци, военни", припомня си богословът проф. Николай Шиваров.
На заседанието си Синодът приема доклад, който е изпратен до председателя на Народното събрание Никола Логофетов. Становището към законопроекта на ЗЗН предлага няколко изменения, които са събрани в сборника „ Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на БПЦ по еврейския въпрос (1940-1944)“:
,,…Всички лица от еврейски произход, български поданици, които са приели или биха приели занапред православната християнска вяра, да се третират напълно еднакво с всички православни българи.
Да не се предвиждат разпоредби против евреите, като народностно малцинство, а да се предвидят целесъобразни мерки против всички истински опасности на духовния, културния, стопанския, обществения и държавния живот на българския народ, откъдето и да идват тези опасности.
Да се предвидят решителни мерки против всички антирелигиозни и противоцърковни пропаганди, които със слово и дело се стремят да разядат верско-националния дух и да рушат вековната праотеческа вяра на българския народ.
Да се предвидят решителни мерки за ограничаване на чужди религиозни пропаганди, които разкъсват духовното единство на българския народ.“
В края на август 1942 година, след приемането на „окончателното решение“ (dieEndlösung) на конференцията във Ванзее, Германия, към българското вътрешно министерство се създава „Комисариат по еврейските въпроси“. Първоначалната му задача се състои в това да регистрира всички живеещи в България евреи и да подготви тяхната депортация. Тя обхваща както старите граници на страната, така и намиращите се под българско административно управление области — Западна Тракия, Вардарска Македония и Пирот.
На 17 март 1943 година Димитър Пешев, заедно с общественици и депутати от ХХV Народно събрание, внасят в Парламента протестно писмо с искане за спирането на депортацията, подписано от 43 народни представители.
Конфликтът между държавата и Църквата се засилва, когато правителството взема решението за непризнаване на кръщелните свидетелства на евреите, които са се покръстили през 1943 година. Протестът на БПЦ е изразен в заявление, с което тя твърдо се противопоставя:
„Българската православна църква няма да се подчини, защото тя не може да се откаже от повелята на Спасителя да наставлява и кръщава идващите с вяра при него“.
