22
От днес в СБХ – "Шипка" 6, зала 2А може да видите изложбата "Намибия / природата" на Десислава Минчева и Сандро Арабян.
Изложбата представя двама автори, майка и син, пътували заедно из Намибия. Те съпреживяват величествената природа на страната и срещите с автентичните племена. За реализирането на проекта си, който предвижда поредица изложби, Десислава Минчева и Сандро Арабян са посетили Намибия два пъти в рамките на два месеца. Всеки със своето изкуство.
В емоционалния си текст към изложбата Десислава Минчева пише:
"Ако изобщо има случайности в нашия живот, то ние отидохме в Намибия именно така – случайно. После, в рамките на два месеца, заминахме и втори път. Пътувахме заедно със сина ми. Ще пиша в първо лице, ед.ч., защото е възможно усещанията ни с него да се разминават, въпреки че по-скоро мисля обратното. Още в началото знаех вътрешно, че трябва да запазя в картини (не само в снимки) това усещане за величието на природата и се надявам с поредица от изложби проектът ни да стане по-всеобхватен и по-смислен. Изложбата през февруари в галерия "Пролет" беше самостоятелна, но сега двамата със Сандро предприемаме едно малко рисково начинание, съчетавайки живопис и фотография. Даже разделяме на две експозициите – "Намибия/ природата" на "Шипка" 6 и два дена по-късно "Намибия/хората" в галерия "Арте".
Това, което видях, изпитах и преживях там, беше неочаквано въпреки предварителната ми информация. То беше напълно ново за мен и всъщност любов от пръв поглед. Силна, въздействаща красота и странност, които те карат да преосмислиш всички предишни представи и клишета. Не е възможно да се опише с думи онова очакване да се разсъмне в пустинята Намиб, за да се сблъскаш с абсолютната, нереална красота на розовите пясъци – перфектни в природната си геометрия, с резките светлини и тъмносини сенки, трудно е да изразиш смайването си и пълнотата на усещането пред безкрая, тамошната широта и съвършенството на земните форми и желанието да задържиш мига, преди светлината да промени пейзажа буквално за минути... Катеренето и издигането до върха на 300-метрови, огромни дюни, тъмночервените до абсурдност пясъци до океана, архаичните каньони и необитаеми планини, племената, до които се докосваш истински – екзотични за нас и напълно автентични все още, стадата тюлени и езерата, порозовели от колонии фламинго, нощното небе с ярък Млечен път и звезди в непознати конфигурации, надвиснали над теб сякаш на пластове, неизброими... дивите животни, разхождащи се из места, съществуващи от момента на сътворението си и останали непокътнати досега...
Всичко това е нещо, което ни кара, даже изисква да поставим себе си на полагаемото ни се място – мънички прашинки, обитаващи за кратко големия свят. Бихме могли и трябва да му засвидетелстваме поне нашата възхита и любов, поне това!
В Намибия ти се иска да удължиш даденото ти време живот и да успееш пак да видиш тази безмерна красота. Но даже да не ми е писано да стоя отново безмълвна сред дюните, даже да не успея повече да бъда зрител и участник в този грандиозен спектакъл, знам, че спомените ми за това място ще ме съпровождат до края. В Намибия сякаш се връщаш там, откъдето е започнало всичко на Земята. Преживяванията по онези земи са някак много дълбоки, архетипни. Истински! Извън безусловната красота, ти по особен начин се сблъскваш със самото Сътворение, незавоалирано и незацапано от цивилизационен прах. То и затова е толкова силно това място! Видяхме мъртви тюлени по брега, някакви тъмни скулптури, зловещи, но и умиротворени. Вълните ще ги приберат... Живите бяха до нас и със нас, издавайки невероятни, радостни звуци, които те карат да се усмихваш. Един от тях дойде до мен и легна на гърба ми... как се забравя това? Жените и децата от племето химба, с техните дрехи и украшения и с оранжевите им, намазани с глина коси, излъчващи първичност, но и достойнство... и очите им – някак златисти, особено на бебетата, живи и хипнотични! Племето хереро, друг невероятен свят – толкова красиви в цветните си дълги рокли на фона на пустинните планини, че изглеждаха като персонажи от пиеса, създадена от необуздана фантазия. Каньоните и скалите – мощно нагънати, безлюдни, страшни и омайващи едновременно... Залезите – като никъде другаде, обагрящи в кармин всичко, и изгревите – оранжев блясък, разрастващ се в чиста жизнена светлина... Абсолютно невъзможно е да бъде нарисувано всичко това! Художникът (или поне при мен е така) е изправен пред неравна битка с природата, обречен да я загуби. Но въпреки всичко тръгваш да си мериш силите с нея, някак не успяваш да се откажеш. Не можеш, а и не трябва да си буквален в пресъздаването ѝ, но пък ти е трудно и да я трансформираш посвоему, защото ще я лишиш от нейната мощ и автентичност. Много, много трудна задача! Опитвам се да предам в картините си своето огромно възхищение от земята на Намибия и от духа на мястото,от неговата безкомпромисна красота и сила, но... трябва да вдишате въздуха там, да изпиете едно страхотно кафе и да изядете парче топъл щрудел в последната бензиностанция преди пустинята, да пропътувате дълги часове, обвити в бял прах до някое жадувано място и едва тогава да усетите поне малко тази страна. Едва тогава.... А аз ще продължа да се боря с нея и най-вече със себе си!
Фотографиите на Сандро са забележителни. Наложи се да се избират кадри от общо над 12 000... Искрено съжалявам, че огромен брой от тях няма да могат да бъдат показани, поне сега. Те съдържат всичко онова, което прави света ни, а и живота ни да изглеждат съвършени. Не просто красиви, а наистина съвършени! Понякога – нереални отрязъци от природата, силни и първични, друг път – игра на плавни и хармонични светлини и сенки, пясъчни гънки в музикален ритъм и абстрактната фактура на пустинята, само моменти или пък вечност... И хората! Честни, искрени кадри, без промяна на истинността, без разкрасяване и преднамереност, фотографии документи. Просто възможният Рай".
Изложбата може да видите до 28 .09.2024 година.
Снимки: Ани Петрова
