„Любов отдалече“ в киносезона на Метрополитън

В България "Любов отдалече" не успя да предизвика голям интерес, което е жалко, разбира се, защото толкова успешно съвременно оперно заглавие много рядко може да се види и чуе, и определено не по нашите географски ширини. А постановката наистина е омагьосваща, както вече писа и американската преса. Музиката на Кая Саариахо е от онези проникващи и поглъщащи слушателя, с почти хипнотично въздействие - с много аскетичен, но същевременно лиричен език. В някои от сцените се чува влиянието на трубадурските песни и са вплетени мелодии от епохата. Историята, разработена в либретото на ливанския поет и писател Амин Маалуф, е от Средновековието - за Жофре Рюдел, принца на Блай в Аквитания, който е трубадур, възпял съвършената жена, до която никога няма да се докосне. Случайна среща обаче му отваря нова врата към неизвестното - един преминаващ поклонник му казва, че познава точно такава жена. И Жофре тръгва на път през Средиземно море, нетърпелив да срещне Клеманс - графинята на Триполи. По този път трубадурът-кръстоносец загубва силите си, разболява се и само миг след като зърва любовта, той умира. Неосъществени остават мечтите за любов и на двамата, а пилигримът, разпалил тези силни чувства, се чуди защо му е била отредена такава тежка роля - да бъде вестител не на живота, а на смъртта. Особено силен момент в творбата е финалната молитва на Клеманс, която е раздирана от противоречия - тя обвинява Бог, че й е отнел възможността за щастие, че тя му е била предана, а той я е предал. Същевременно в своя катарзис героинята изрича възхвалата "Любовта е светлина" и така завършва "Любов отдалече".

Постановката в Метрополитън опера има всички съществени съставки, за да бъде хит: режисурата е поверена на канадския театрален майстор Робер Льопаж, нерядко определян като гениален и вече разбирам защо. Произведението е само с три действащи лица и хор, музиката е доста статична, сцените в повечето случаи са разработени като разговори между двама герои. И в този сюжет едно от главните действащи лица е всъщност морето. Льопаж, заедно със сценографа Майкъл Къри, намира прост, но много ефектен начин водата да присъства на сцената - изобразена с помощта на 28 000 ЛЕД светлинки, разположени в лентички по протежение на цялата сцена. "Море от светлина" - така го нарече самият Льопаж в интервюто, което видяхме в антракта. Режисьорът сподели, че е бил вдъхновен от хипнотичната музика на Кая Саариахо. И така, морето беше ту спокойно, ту бурно, през деня и през нощта, на моменти почти кърваво, а на финала - златисто и възвисяващо душата. И още нещо каза Робер Льопаж - че съвременните артисти са длъжни да разширяват палитрите си, използвайки новите технологии, както е направил той в случая.

Другата важна съставка на успешния спектакъл са певците, които си партнираха с превъзходния хор на МЕТ, ръководен от несравнимия хормайстор Доналд Палумбо. В ролята на трубадура Жофре беше Ерик Оуенс - един от любимите чернокожи бас-баритони отвъд Океана с чести участия в Метрополитън - миналия сезон го гледахме в Електра, а този му предстоят още Русалка и Идоменей. Оуенс беше лиричен, преборен от меланхолията. Прекрасна беше младата Сузана Филипс като Клеманс - с най-голямо развитие на персонажа от кокетката до отчаяно влюбената жена, с уникален усет за филиране на тоновете, на моменти без никакво вибрато - само изчистен, кристален звук, който завършва с леко низходящо глисандо, което оставя у слушателя усещането за безнадеждност. И не на последно място е образът на Пилигрима-вестоносец. Тамара Мъмфорд, също американка като другите си колеги, го изгради по непоклатим начин, много силно и въздействащо, особено във фразите, които завършваше с изговорени думи в ниския регистър.

Ще завърша с думите на бас-баритона Ерик Оуенс, че в "Любов отдалече" се чуват много влияния - от Месиен, от Дебюси, но не всички съвременни композитори съумяват да намерят собствения си глас, както финландката Кая Саариахо е направила в музиката си, където силата и нежността са едно.