В поредицата "Министър-председатели на България" – Тодор Живков (1962-1971)

След завършване на полиграфическото училище в София, започва работа като букволеяр в Държавната печатница.

След 9 септември 1944 г. е политически ръководител на Щаба на Народната милиция и секретар на Окръжния комитет на БКП в София.

Партийната му кариера е във възход и през 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП. Истинска власт обаче, получава след инициирания от него Априлски пленум през 1956 г., на който централно място заема осъждането на култа към личността на Сталин и на предишния държавен лидер Вълко Червенков. Априлският пленум е началото на „истинския социалистически живот”, чието автентично лице е Тодор Живков.

От позицията си на партиен лидер Живков постепенно разширява контрола си върху управлението на държавата. През 1962 оглавява изпълнителната власт в страната, като измества Антон Югов от поста министър-председател на България; през 1971 той отстъпва премиерския пост на Станко Тодоров, за да стане председател на новосъздадения Държавен съвет, т.е. фактически държавен глава.

Практиката на периодични кадрови смени с все по-нови и амбициозни кадри (и държането в страх на по-старите) продължава до края на управлението му на партията и държавата.

На пленума на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г. е приета оставката на Тодор Живков, а на следващия пленум, през декември същата година, той е изключен от партията. Освободен е от всички постове и на 18 януари 1990 г. е арестуван и обвинен в редица престъпления: т.нар. "Възродителен процес", “лагерите на смъртта”, финансово подпомагане на комунистически партии.

Живков има седемгодишна присъда за неправомерно раздаване на коли, апартаменти и представителни суми на Управление безопасност и охрана (УБО), но по-късно присъдата е отменена. Останалите обвинения са отменени след смъртта му през 1998 г.