Дневникът на една софиянка: При джипи-то

публикувано на 21.03.19 в 17:13

Има и такива дни, когато просто не можеш да дишаш. От хубавото пролетно-алергично време навън в комбинация с чистия въздух и измитите във въображението ни улици или пък от някой старателно закучил се в носа ти вирус.

Както и да е, вече почти месец си мъкна риновируса в ноздрата или по-скоро ужасяващите му последствия, а именно добрата стара хрема в различни форми и проявления.

И понеже няколко пъти посещавах личната, натрупах нови ярки впечатления от атмосферата отвън и вътре в кабинета ѝ.

Ясно е, че системата принуждава джипи-тата да имат огромен контингент от клиенти, пардон пациенти, но когато се сблъскаш със ситуацията от първо лице, направо не ти се вярва колко може да е сбъркано всичко.

Хронично болните с рецептите, които чакат заветните месечни рецепти и едновременно с това се разболяват от нас, вирусоносителите. Ние, които пък от своя страна, искаме да удушим по-здравичките от нас и едни жени и/или мъже в костюмчета, които облъчват лекарите с лекарства. Защото все пак бизнесът трябва да продължава с пълна сила.

Та, така, всички ние си седим дружно отпред, обменяме хашове, и си ахкаме и охкаме в синхрон. Последният път даже една жена започна да припада, но всички стоически си седяха по местата и спазвахме реда. Имах чувството, че направо ще я хванат за ръцете и краката и ще изнесат извън помещението.

Чух се да казвам:

– Ще извикам доктор Петрова, не може така…

Идеалният сценарий би бил: влизаш вътре, в телеграфен стил си казваш оплакванията, оставяш таксата от 2.90 и заминаваш.

Но, разбира се, на нас, хората не ни е присъщо да мълчим, когато нещо ни боли. Голяма част от терапията е да си изплачем болежките.

Впечатляващо е обаче, когато джипи-то започне повече и по-силно да се оплаква… Влизам аз при моята докторка и резонно съобщавам:

– Ох, докторе, много ми е лошо!!!

– А на мен, ако знаеш колко ми е лошо! – скорострелна е тя…

– Аха, наистина ли? Много съжалявам да го чуя…Какво ви е? – чувствам се длъжна да попитам.

– Човекопотокът не спира от часове, по-точно от 4 часа и 28 минути, пуша на прозореца, не мога да изляза навън, да подишам чист въздух, да се поразтъпча, да си поблея. Ти например на работа по-колко часа блееш, не ми отговаряй, по много! Знам те аз, ти от малка си си блейка!

Видях я, че освен червена, става и доволна, защото си говореше чисти истини.

– Е, докторе, несравними са дейностите. Вашата работа е принос към човешкия род, а моята е обикновено забавление. Трябва да ви е трудно – няма как.

– Знаеш ли към какво друго е принос моята работа, към канцеларския фундамент. Имаш ли представа колко бумаги изписвам всекидневно, медсестра Дерибейска знаеше, но напусна. Писна ѝ и сега е болногледачка в Германия, даже немски научи, а тук ми пишеше бележки с правописни грешки. Ама еврото променя рязко компетенциите...

Разбрах, че нещата отиват към спомени и затова реших да се включа:

– Докторе, да ви кажа ужасно силно ви съчувствам, тази система ви съсипа и като хора и като специалисти. Исках само да вмъкна, че от известно време една болка тук, вляво от ребрата ме мъчи, сърцето ли е, що ли. Един съученик преди месец си замина от инфаркт!!! А знаете, че имам и в рода…

Тук моята докторка рязко се върна в реалността и си спомни, че освен досадна съм и чутовна хипохондричка и с отривисти движения ме избута към вратата.

P.S. Проблемът беше, че наистина получих криза и докато бях в Спешното и си се бях отписала, лекарите ми обясниха, че това е обикновена невралгия и да посетя джипи-то, тя знаела какво да прави.