Манол Глишев: Повечето хора не искат да протестират, защо - не знам

„Тогава през 2013-а година и сега през наскоро изминалата 2020-а година, едно от главните действащи лица в корупционната ситуация в страната си остава Делян Пеевски. Който и тогава беше негативно важен за страната и сега също. Само че и тогава протестите не бяха много успешни и сега не бяха много успешни. По някакъв начин, по-голямата част от българското население не иска да протестира всъщност.

Въпреки, че има корупция, въпреки, че сме на последно място по показатели за щастие на населението, въпреки, че сега през 20/21-а сме на едно от челните места по смъртност, въпреки това, голяма част от населението, иска да си стои вкъщи. Или пък е емигрирала, или се е отчаяла, или нещо друго. Така че, ако си говорим за протести, политика и такива неща, по скоро ситуацията не е много хубава, тя не е оптимистична.“

„Аз съм направил някои свои избори и съм ги решил“ – каза той и изрази задоволство, че не е бил представен в разговора като политически деец.

На краткия въпрос на водещия, защо хората си седят /вкъщи/, краткият отговор беше:

“Не знам. Ако знаех, щях да им повлияя и щях да съм политик. Естествено, че съм мислил по тази тема, но не съм стигал до окончателен отговор. Просто знам,че повечето хора не желаят да протестират. Защо не желаят? Наистина остава загадка за мен. Не съм пророк, нито велик психолог, за да съм наясно защо 7 милиона българи са доволни от една кочина! Ние живеем в кочина, това е факт, но те са спокойни, повечето от нашите сънародници“

Попитан дали като човек с активна гражданска позиция и изпитал много разочарования от различни реакции, той отговори че разочарованието най-често идва от това когато даваш добър пример, рискуваш нещо или предложиш, нещо се опитваш да направиш, но хората нямат интерес, към твоите идеи. Но в крайна сметка…сменяш дейността и се чувстваш по-щастлив.

За нагласите на младите хора към протестите, за тези които са дошли от чужбина, които не се интересуват от травмите на миналото, а ги интересува тяхното бъдеще, за тези родени в средата на 90-те, които всъщност не знаят много неща: „Не е много готино, че тези хора не са исторически същества, не са питали родителите си, или,че родителите им не са им обяснявали, или по-големите им братя и сестри, че не са им обяснявали защо досега са се случвали разни неща в България. Защо е имало протести, защо има Преход? Преход от какво, към какво? Някак си тъжно е, че повечето от тези млади хора, не си задават такива въпроси. Бих искал, да си ги задават. Защото историята е важна, ценна, тя не е нещо отдавна отминало. Тя продължава с нас, докато сме живи. Ние правим историята.

„Българската четяща публика, може и да не е много голяма, но е много разнообразна. Скоро попаднах на мнението на една издателка, която твърдеше, че публиката има много разнообразен вкус, чете много различни неща.Това мисля, че е истина. ….по – хубаво, отколкото всички да четем едно и също и да няма място за автори, които да  не се вписват в една тясна картинка.

Но от една страна имаме автори, които са актуални, ако щеш, злободневни, описват нашето ежедневие, а има автори, които са абсолютно абстрактни, отдалечени, които въобще не искат да са всекидневни, когато си пишат художествените текстове. Аз се опитвам да съм от вторите. Когато говоря по някакви политически, обществени въпроси, това е една тема, но когато си пиша стихотворенията, предпочитам да съм на друга планета“

Разговорът се насочи към мейнстрийм писането, за нагласените конкурси, наградите и потупванията по рамото: “…Днес общо взето е трудно да се говори за принципно сблъскващи се писатели или читатели, които да мислят различно за литературата. Почти в момента това не се случва. Дай Боже, ще мине тази ужасна пандемия, всичко ще се оправи и пак ще можем да си се караме за вкусовете. Това го пожелавам искрено!

На какво държа аз – първо, да си издам книгите. Да ги напиша и да ги издам. После, дай Боже, ако имам късмет, да ги прочете някой непознат. Някой, който не ми е роднина или приятел, защото ако такъв човек прочете книгата, значи, първо я е намерил, се е съгласил да си даде порите – 10-15 лева, което е ценно, рядко и хубаво да се случва и е важно за автора и за издателя му. И след това да е достатъчно мотивиран, или да ме наругае, или да ме похвали, естествено, предпочитам такъв читател, непознат читател, да ме похвали.Което понякога се случва. Не толкова често, колкото на мен ми се иска, но наистина, това е нещо ценно.“

Той сподели, че е важно, един писател да не се финансира сам, а рискът за издаването на една книга да бъде споделен между автора и издателството, което би подействало стимулиращо за издаването и на още книги. „И авторът се насърчава материално. Ако нямаш материално насърчение, когато издаваш книги, ти в крайна сметка, ще спреш да ги пишеш.“

Защо историята в тези географски ширини винаги ни разделя – бе темата на заключителната част на разговора. За „Македонския въпрос“ и относно темата за приемането на Македония в ЕС. Парадоксът, който обедини всички политически партии.  За интересното становище, което Манол Глишев изрази по темата в качеството си на историк по образование, за неговата гледна точка, в  различни исторически аспекти - чуйте повече.