Българското общество е много силно фрагментирано, дали заради прословутия краен индивидуализъм на българина, няма я тази кохезия, тази сплотеност, тази единност. Така смята преводачът от френски и телевизионен журналист, познат от "Библиотеката" и "Култура.БГ" на БНТ, Георги Ангелов, който гостува на 60-ата си годишнина в рубриката "Главен герой" на "Нашият ден".
Въпросите, които си струва да бъдат зададени
"Това са въпросите за нашето битие, въпросите за това какво се случва в нашето общество. Накъде вървим? Какво правим? Как нещата да тръгнат по-добре или в по-добра посока. Тези въпроси или рядко се дискутират, или ако се дискутират, обикновено не се чуват по ред причини.
Българското общество е силно фрагментирано
"Като че ли много трудно намираме тази идея, която действително да засяга ако не всички, то поне мнозинството от българите. Да, има някакви личности и идеи, които се явяват като символи, но те много често се изпразват от съдържание и по-скоро звучат като кухи лозунги, отколкото като действително обединяващи идеи. Това може би донякъде се дължи на нашето историческо минало, но това, че българският народ в своята, най-общо казано, 1300-годишна история в по-голямата част е нямал собствена държава. Това несъмнено се отразява и върху психологията на хората. Това, че ние не успяхме да изживеем нашето Просвещение, нашия Капитализъм, а прескачахме с векове определени исторически етапи, които при другите нации си идваха логически, също се е отразило."
Кръг от съмишленици?
"И е така, и не е точно така, защото например моята професия изисква общуване с много широк кръг хора. С голяма част от тях нямаме общи идеи, но това не означава, че тези хора не са качествени или "не са достойни" да общуваме с тях. Аз обичам контактите с различни хора, без претенция за образователен или имуществен ценз, стига тези хора да са интересни. Мога да общувам с всеки, с когото мога да имам диалог."
За историята – как си избираме учители и водачи
"Голямата личност не се избира, тя се появява и налага сама. Тя е продукт както на обществената среда, така и на историческия момент. Тя може да бъде призната или непризната, но не и избрана. Такива безспорни личности има много в българската история. Що се отнася до "учителите" в момента, много често тях не ги избираме, а те по някакъв начин ни се натрапват, било по политически път, било по пътя на медиите. И е объркващо за по-младите или с недостатъчен житейски опит..."
Правенето или казването
"Ако следваме Библията, казването би трябвало да е по-важно, защото е в началото... Но и двете са еднакво важни, просто средствата са различни, но не може без нито едното, нито другото. Хората на мащабния строеж са и хора на мащабния дух, двете неща са в единство."
Археология, антична и праистория
"Вече успях да направя две предавания за траките, в следващия понеделник ще върна зрителите 7000 години пр. Хр. в ерата на неолита и халколита, защото тук са се случвали чудеса! Точно в този регион. Вече и международни учени признават, че най-древната европейска култура се е зародила именно по нашите земи."
За книгите като лабиринт
"В лабиринта най-важна е целта. В лабиринта е добре човек и да има водеща нишка... Да, книгите са взаимно говорещи си същества и независимо от авторите, които могат да са от различни епохи или от различни страни, винаги намирам връзка и диалог между тях. Така че, да, литературата е голям лабиринт.
За "малките" и "големите" в писането
"Не е важно. Това е важно може би само за издателите и продажбите. Аз не страдам от тези предразсъдъци. За мен това никога не е имало значение."
Какво искам
"Това е ужасяващо труден въпрос. Искам да мога да продължа да чета. Във всичките смисли на тази дума – да чета живота, да чета литературата, да чета работата си.
„От мен до другото безсмъртие“ е новата поетична книга на Ива Спиридонова. В нея тя представя любовта във всичките ѝ измерения, но най-вече като вечността, която създаваме един за друг. Разбирането, че обичта не свършва, а само и единствено се преобразува и стъпва в други обувки, е най-големият урок, който Ива получава от стихосбирката. Надява се..
Карантината в Израел постави изкуствата „под ключ“. От една година с малки, и то кратки изключения, картинните галерии и музеите са затворени, а театрите, оперите, концертните зали така и не отвориха врати. Културните дейци излизаха на митинги пред резиденцията на премиера на страната, но от техните протести нямаше никакъв ефект. Наложи се да измислят..
Галерия „Квадрат 500“ представя самостоятелната изложба на художника Атанас Парушев – известен още като Шока, предимно абстрактна живопис, която той нарича „Духовни картини“. Изградени от много материя – бои, хартия, плоскости – сякаш попили жеста и намеренията на художника, те превръщат пространството около тях в храмово. В едно свое интервю..
Театралното сдружение „Сторикечърс“ представя най-новия си спектакъл на 27 февруари в Националния студентски дом . „За птиците и хората“ е социален плейбек театър и е насочен към близки и приятели на онкологично болни пациенти. Всъщност това е второто представление от цяла тематична поредица, която започна в края на януари. Тогава актьорите..
Човек разказва себе си чрез многото неща, които върши и които създава. Понякога и по-директно. „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ не е точно автобиографична книга, въпреки че проф. Цочо Бояджиев е откровен и неприкрит в нея. Сходна е формално с т.нар. "литературни анкети", или беседи. Разговорът води проф. Атанас Стаматов – приятел и съмишленик на..
26 февруари е Международният ден на бавните обороти или празник на спокойствието. Какво губим, когато бързаме? Темата коментира в “Нашият..
През тази седмица беше планирано в парламентарната комисия по културата и медиите да бъде обсъден проектът за промени в Закона за радиото и..
В епизод 408 „Трамвай по желание“ среща своята публика със знаменития художник-фотограф, исторически изследовател и театрален мисионер Иво Хаджимишев...
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg