Можем ли да обичаме? Склонни ли сме да се вречем в любов на друг, да му се отдадем? Това са класическите въпроси на деня, които вълнуват съвременния човек. Този от XXI век, но и този от XVIII. Неслучайно класиката винаги е била и ще бъде актуална, все пак именно тя ни изгражда като хора. На това мнение е Никола Бозаджиев – 20-годишният млад режисьор, който адаптира Йовковия „Шибил“ в киното.
Никола започва пътя си в изкуството на 9 години, когато заиграва в цирка. Участва в различни спектакли, един от които получава номинация за „Икар“. След няколко години в департамента на акробатите заменя цирковото изкуство с работа като асистент сценограф. Тя е последвана от близка среща с киното. Не той я е предизвикал, киното само го е намерило. Снима два късометражни филма почти на шега. На шега и като чист експеримент започва да пише сценария си за „Шибил“. Вече е на 17, иска да пробва материята и да види как зрителят би реагирал на подобен тип литературен сценарий, който по презумпция е по-близък до публиката. Така стига до бърз курс по кино в Париж. След него започва и да снима „Шибил“. По време на работата си по филма записва бакалавър по кино в Лос Анджелис. САЩ обаче се оказват далечни от него. Киното в Америка младият режисьор определя като един футболен отбор, в който, ако искаш да играеш за победа, ще успееш, но ако искаш да поставиш зрителя във вълшебна среда, в която той да открие и познае себе си, не би могъл да постигнеш много. Това и тревожи Никола Бозаджиев, че в изкуството има прекалено много творци, които създават твобрите си, за да лекуват не публиката, а самите себе си с тях.
Възможност за промяна, разбира се, има. За Никола тя се крие в двете Р-та – революция и Ренесанс. И ако революцията е нещо, което бързо избухва и още по-бързо затихва, то Ренесансът се постига бавно и остава задълго. За 20-годишния режисьор Ренесансът е киното на сетивата.
„Темата за сетивността и душата на човек отключва на универсално ниво човека“, смята Никола Бозаджиев.
Неговият прочит на „Шибил“, с който дебютира в киното, изследва Йовковото човеколюбие и се стреми да разграничи любовта от обичта.
„Любовта на Шибил и Рада, която прераства в обич, е литературна метонимия на идеята за отдаване и за съвременния страх от него“, споделя Никола. Според режисьора обичта е единственото средство, с ко
