Shooting Ghosts: съвременно българско видеоизкуство насред антитутопията

Гледайки тази селекция от десет удивителни видеопроизведения, създадени основно в периода 2013-2020 г., някак си – хем парадоксално, хем закономерно – в главата на водещия изниква позабравен диалог от един музикално-театрален пърформанс от съседна нам страна (не по-малко антиутопична от нашата) – „Защо правите филмов фестивал посред война?“ / „А вие защо ни правите война посред филмовия фестивал?“ – и така семплирано до безкрайност… Но, да започнем отначало – иде реч за програмата „Shooting Ghosts“, която беше открита официално през ноември 2020 г. и която може да бъде гледана на германската платформа Blinkvideo и през настъпилата вече 2021 г. Тя е съвместно начинание на Гьоте институт и Института за съвременно изкуство и е част от един по-широк проект, който не успя да се осъществи в пълния си мащаб през ноември поради повторното затваряне на всичко, но… нали затова има 2021 г. Десетимата художници, участващи със своя видеотворба са Венета Андрова, Нено Белчев, Мич Брезунек, Марина Генова, Надежда Олег-Ляхова, Димитър Шопов, Камен Стоянов, Самуил Стоянов, Красимир Терзиев и Калин Серапионов, като последните двама са и кураторите на програмата.

В „Shooting Ghosts“ ще се изправите лице в лице с изключително оригинални интерпретации на теми и проблеми, станали навярно доста по-видими по време на пандемията, но иначе съществуващи си в своята дълговечност и неразрешимост от години. По интересен начин темата за присъствията и отсъствията например във филма на Красимир Терзиев „Суспендирано“ (създаден по време на пандемията) кореспондира с въртящото се осветително тяло и препарираните животни в „Национален природонаучен музей“ на Самуил Стоянов от далечната 2013 г. Антиутопията „Нова истанбулска мечта“ на Камен Стоянов пък говори за същото, за което и „Новата зона на комфорт“ на Марина Генова или кафемашината на Димитър Шопов във филма-прогноза „Пловдив – спасителна жилетка“. 

Или пък две творби като „Руса жена с червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара“ на Калин Серапионов и „Сърцето ми е октопод“, безкрайно различни и като жанр, и като техника, и като обем дори, а и като методи на боравене с конкретното и абстрактното, очакваното и неочакваното, зададеното и никога незададеното… ами, ако гледате едното произведение веднага след другото, това със сигурност ще ви даде десетки нови начини на препрочит… Фикционалното и документалното е основна част от цялостната антиутопия на „Shooting Ghosts“ и тук „Измислена история“ на Надежда Олег-Ляхова също заема своето ключово място. 

Траш-рокендрол сатирата на живеещия от години в Пловдив бретонец Мич Брезунек пък заслужава да се прожектира с образователна цел във всяко едно училище по изкуствата у нас… Програмата започва с шепот, смесващ еротично-релаксиращото усещане с речта на омразата – един много находчив способ, избран от авторката Венета Андрова в „Почистване на ушите“, защото когато изкрещим проблема, невинаги ни чуват, но в шепота се заслушваме… В подвижното радиостудио на „Мултикултурни диалози“ ние пък се срещнахме с Красимир Терзиев и Калин Серапионов в един дъждовен зимен следобед съвсем-съвсем в края на отиващото си десетилетие, отгръщайки сноп страници от следващото.

Междувременно и вече е в ход и „Moving Bodies / Moving Images“ – паралелната немско-българска програма на Гьоте институт с куратор Лудвиг Зайфарт – следваща стъпка от същия по-мащабен проект. Така че… очаквайте продължение и при нас в „Мултикултурни диалози“.