Повече музикант, отколкото китарист – интервю с Петър Петков (ate)

Петър Петков е класически китарист, роден в Пловдив и живеещ в Гданск, Полша. Въпреки че никога не е загърбвал напълно класическата китара, България го познава най-вече с музиката му под псевдонима ate. В това си амплоа той работи с електрическа китара и аудио ефекти, чрез които създава разливащи се минималистични композиции, които концентрират в себе си китарен ембиънт и дроун с полъх на камерна класическа музика. 

Изминаха повече от три години от излизането на Secondary Drowning (Amek, 2018), последния самостоятелен албум на ate. Две години ни делят пък от последните концерти на Петър в България. През тези три години той издаде дебютния си албум за класическа китара El Maestrо и осъществи редица съвместни албуми с полски музиканти от сферата на електроакустичната и импровизационна музика. Последният от тях е Substrate, съвместно дело на ate и Nowa Ziemia, и излезе преди месец в каталога на независимия полски лейбъл Zoharum. До 2 август можете да го слушате от 0.00, 12.00 и 18.00 ч.в рубриката „Ал-Буум на седмицата“ на 24-часовия стрийм канал „Пънк Джаз“, музикалното продължение на „Аларма“ на страницата на Радио Бинар. На 2 август е и събитието, на което ви каним – в понеделник Петър Петков отново ще свири в София под името ate, този път заедно с Antelogos от Франция и Adonai Atrophia по покана на лейбъла Abandonment.

Живееш в Полша, но въпреки това музиката ти оставя следа и в съвременната българска електроакустична музика. Tова обаче е първото ти онлайн интервю на български, затова нека те върна в самото начало. Какво доведе Петър Петков в Полша и какво те задържа там?

Различни фактори повлияха на решението ми да замина за Полша. От една страна виждах висшето образование като възможност за пътешествие и опознаване на различни страни и култури. Преди да пристигна в Полша завърших курс за чуждестранни студенти в музикалната академия в Малмьо, Швеция. Полша е знакова за класическата китара с имена като Лукаш Куропачевски и Марчин Дъла, което със сигурност повлия на избора ми. В Гданск има сравнително силно развит културен живот. Различни институции, галерии и сцени,които подкрепят както по-широко разбираемата класическа музика, така и по-алтернативната, авангардна и абстрактна. Не бях планирал предварително да се установявам тук. Надявам се да имам възможността да опозная и други страни.

Свириш на класическа китара вече над 20 години, но първите ти албуми са в сферата на китарната ембиънт и дроун музика, как един класически китарист достигна до този звук?

След като завърших академията, бях отегчен от подхода на преподаване и общото разбиране за класическата китара. Този инструмент съществува предимно в академично-научния свят. Представя се главно на семинари, майсторски класове и конкурси, всичко това често във „фестивална” форма. Участвал съм във всичките изброени форми на не един такъв „фестивал” и общото ми впечатление е, че по време тази събития се наблюдава повече съревнование и възхваляване на личности, отколкото на вещината и философията на музицирането със самия инструмент. Научно-академичният свят е много консервативен. Може би най-антипатични за мен бяха стереотипите, които в повечето учебни заведения, в които съм се развивал, бяха определящи за качествата на един китарист. Чувал съм от професори, че основните качества, които един класически китарист трябва да притежава, са да свири бързо и силно.

Стереотипи съществуват и в общоприетия китарен репертоар. Още като тинейджър имах интерес към по-неизвестни и нестандартни произведения за класическа китара. Когато открих шедьовъра Electric Counterpoint на Стийв Райх, обърнах повече внимание на миниалистичната музика. Философията в творчеството на композитори като Тери Райли, Ла Монте Янг, Джон Кейдж и Паулин Оливерос отзвуча много силно в мен. В този момент рабрах, че искам да съм повече музикант, отколкото китарист. Започнах да свиря с лупър, дилей и ревърб. Замених класическата с електрическа китара и започнах да експериментирам. Тези експерименти бяха бягство и търсене на по-свободна форма на музициране. Тогава не планирах да се завръщам към класическата китара. След около година репетиции и различни пробни записи се оформи виждането ми за соловия ми проект ate и материалът за първия албум MCCV. Имах щастието и късмета да бъда оценен от българския колектив за експериментална музика Amek и MCCV излезе на касета през 2016 г. Импусълт беше много силен и неусетно преминаха следващите три години в които реализирах втория си албум Secondary Drowning и две турнета. Всичко това отново с подкрепата на Amek.

Кое обаче е нещото, което продължаваш да търсиш в акустичния звук?

Акустичният звук ме впечатлява главно със своите сонорични качества. Той е изключително „чуплив” и податлив на външни фактори като влага и температура на въздуха. Особено податлив е на допира на инструменталиста, което го прави много искрен медиатор между изпълнител и слушател. Развитието на технологиите позволява все по-перфектна и съвършена музикална продукция, което осигурява сигурност на изпълнението в разнообразни среди, но същевременно ни лишава от точно тези ценни особености на акустичния звук. Акустичните инструменти имат своите специфики при звукоизвиличането и аз истински се вълнувам, когато тези качества са експонирани. Китарата в частност е дърпащ се струнен инструмент и като такъв се отличава с това, че можем да чуем допира на пръстите върху струните. Емисията на тона е зависима от това дали струната е повлияна от възглавничката на пръста или от нокът. Звукоизвличането при лъковите струнни инструменти например е съпроводено от шума на триене на лъка в струната, което добавя толкова много характер и за мен само по себе си е изразително средство. Подчертаването и изследването на тези тънкости правят акустичният звук вълнуващ за мен.

Разкажи ни повече за албума Еl Мaestro, първия ти албум като класически китарист?

Когато си дадох сметка, че всъщност класическата китара като инструмент не е това, от което бягам, реших че следващото ми издание ще е именно за класическа китара. Винаги съм проявявал интерес към старинната музика. Епохата на Ренесанса ме вдъхновява много. Избрах да изпълня и запиша музика от сборника „Libro de música de vihuela de mano intitulado El Maestro” (накратко El Мaestro) на испанския композитор Луис Милан. Този сборник излиза през 1536 г. и е първият, който включва музика за испанския инструмент виуела. Виуелата е струннен дърпащ се инструмент, сроден на китарата по вид, устройство и техника на свирене. Музиката за виуела се е записвала под формата на таблатура. Албумът е мой прочит на първите 15 произведения от сборника – девет фантазии и шест павани. Счита се, че пиесите са организирани по трудност, за да могат достъпно да представят и насърчат младия адепт по пътя му към инструменталното изкуство на виуелата. Стилът на композициите варира от проста хомофония до полифония и виртуозни гамовидни пасажи, среща се и необичайна хроматичност. Целият сборник съдържа 72 произведения, някои от които в инструментална форма (фантазии, павани, тиента), а други във вокална форма с акомпанимент (сонети, романси, коледни песни). Луис Милан е един от първите композитори, които обръщат внимание на темповите означения, и поставя много точни инструкции в какво темпо трябва да се изпълнява дадено произведение. Работата по албума беше подкрепена от културната стипендия на Гданск. Подготовката и цялата идея се зароди накъде през лятото на 2018 г., а същинската работа започна няколко месеца по-късно, през есента. Първата ми студийна сесия се състоя през март 2019 г. и трябва да призная, че не беше точно това, което си представях като процес. Времето в студиото сякаш течеше два пъти по-бързо. Бях напрегнат и останах леко недоволен от резултата. Започнах да обмислям нова звукозаписна сесия и за свой късмет получих възможност за втори опит. Този път бях поканен от своите приятели Димитър Еленски и Илия Иванов в тяхното звукозаписно студио в София, където в много благоприятни условия успяхме да обърнем внимание на всички детайли в музиката, които са от значение за мен. Останах приятно впечатлен от резултата и без колебание избрах тази версия за изданието.

Успя ли той да докосне и хората, които те познават по-скоро покрай работата ти като ate?

Мисля, че да. Само няколко дни след споделянето му в интернет получих позитивни коментари от познати хора от ембиънт и дроун средите. Албумът засега е представян на живо само веднъж през януари на трагичната 2020 г. Живото изпълнение на албума се състоя в гданската Артистична Колония (локалната дроун сцена). Специално за мен място, но и доста нетипично за рецитал на класическа музика. През 2016 г. точно там направих и първия си концерт като ate. Артистична Колония е място предимно за алтернативна, съвременна и абстрактна музика. Там са свирили артисти като Ellen Arkbro, Robert Aiki Aubrey Lowe, Drew McDowall, а хората от това място са сред организаторите на OSA (Open Source Art) Festival. Екипът възпитава специфичен музикален вкус сред своята аудитория и напълно съзнателно търсех контраста между този вид слушатели и репертоара за класически инструмент. Надявам се по този начин, дори и символично, да превъзмогнем стереотипите, свързани с класическата китара.

В твоят китарен ембиънт се усеща много прецизността на класическия музикант, не само като изпълнител, но и като композитор. Импровизацията също играе важна роля в твоето творчество, особено в концертите ти. Стремиш ли се да изградиш някакъв език, в който акустичният, електронният и импровизационният свят ще се срещнат, или предпочиташ да изследваш тези посоки независимо една от друга?

Старая се да съчетавам споменатите от теб техники. Нямам претенции да създавам свой език, надявам се да успея да развия свой почерк. Харесвам импровизацията, гледам на нея като добра изходна точка за раздвижване на въображението. Мой сет или парче се състои от условни фрагменти, които могат да си разменят местата и биват повтаряни неопределен брой пъти. Това са по-скоро посоки, в които произведението или изпълнението трябва да поеме, но винаги имам свободата и пространството нов подобен фрагмент да бъде досвирен или импровизиран. По този начин мога да се вглъбя по-дълбоко в изпълнението. Едно и също произведение може да звучи различно при всяко следващо представяне.

Съвсем наскоро излезе Substrate (Zoharum, 2021), общият ти албум с Nowa Ziemia, един от най-популярните полски дарк ембиънт артисти днес. Разкажи ни повече за работата по него.

Substrate e плод на около двегодишна обща работа между мен и Артур. В период от една година от началото на 2019 г. се срещахме редовно в неговата репетиционна, където записахме всички сесии. Започнахме от абсолютна импровизация и оставяхме идеите сами да дойдат. В началото говорихме много за термина „поток на съзнанието”. Хареса ни като концепция. Обсъждахме и търсихме аналогии на подобни подходи в други сфери на изкуството. Това ни отведе до „автоматичното писане”, което е било голямо вдъхновение за основателите на сюрреализма. Substrate разказва за потока на съзнанието, за подсъзнанието и за канализирането на информация от различни нива на нашата реалност. Впоследствие решихме да добавим към музиката и теренни записи, с които да обогатим фактурата на цялостното звучене на албума. По този начин смесихме тежкото и ниско звучене на китарите с по-крехкото и леко звучене на терените записи. В този албум последните нямат за цел да представят определени географски локации, а по-скоро призовават търсените от нас атмосфера и настроение.

Доколкото зная, предстоят ти още две съвместни издания с полски музиканти? Колко различна е музиката и работата по всеки от тях?

През август ще излезе дебютният албум на slntsqencs (silentsequences), съвместния ни проект с Аркадиуш Крупински (randomorb). За догодина е планиран и албум с перкусиониста и басист Бартош Божешковски. Основните разлики в двата албума идват от личностите на тези хора, начините им на музициране и инструментариума, с който си служат. Аркадиуш използва предимно семпли, симулации на различни инструменти, аналогови синтезатори и музикален софтуер. В създаването на този албум импровизацията изигра голяма роля. Звученето е по-електронно, а продукцията е студийна. Материалът, над който работим с Бартош, е по-акустичен. Бартек набляга главно на перкусионните инструменти, аз също се старая да изляза от дроун формулата и да допринеса с по-чисти китарни партии. Очертава се по-гаражно и сурово звучене, което същевременно създава усещане за пространство. Процесът тук е по-режисиран.

През последните две години успя да реализираш и две аудио инсталации за полски фестивали. В тях изследваш малко по-различни посоки от музиката си досега. С какво те обогати това и ще се отрази ли на начина, по който пишеш музика за китара?

През 2019 г. реализирах първата си аудио инсталация „reminiscence“, поръчана от Европейския Център за Солидарност в Гданск за фестивала Solidarity Of Arts. За мен беше абсолютно ново начинание да пиша музика по текст. В този случай това беше тестаментът на украинския режисьор Олег Сенцов. Фрагменти от „завета” му бяха прочетени на четири различни езика. Получи се нещо като spoken word с ембиънт дроун основа. Инсталацията беше предназначена за уединено изживяване на слушалки. Със сигурност тази работа ми помогна да опозная по-отблизо потенциала на жанра spoken word и е нещо, което с удоволствие бих повторил. Другата инсталация, „shared lonlеiness” трябваше да звучи в зимната градина на Европейския Център за Солидарност по време на фестивала за документално кино „All About Freedom“ през октомври 2020 г. Заради втората вълна на заразяване представянето й се премести онлайн. В тази работа основата бяха теренните записи на граждани на Гданск, които записваха своята ежедневна среда. Новото тук беше, че трябваше предварително да напиша музика за инсталация, която ще звучи в отворено пространство повече от осем часа ежедневно и в рамките на няколко седмици. Не мисля, че този тип композиране ще се отрази на бъдещи мои проекти.

В „споделена самота” исках да доопределя значението на състоянието „самота”, тъй като смятам, че това понятие е малко недоразбрано. Самота не означава да нямаш никого около себе си, да се намираш в уединение. Самотата е усещане, което най-явно се разкрива когато сме заобиколени от други хора. В бъдеще се очаква самотата да прерасне в едно от бъдещите цивилизационни заболявания, от които човечеството ще страда все по-осезаемо.

По време на тези инсталации успя ли да почувстваш музиката си като страничен слушател, нещо, което докато пишеш музика или я свириш на живо, е почти невъзможно?

Да, при първата инсталация успях, главно като наблюдавах как други хора я слушат и реагират на нея. Самият Робърт Рич, след своя шестчасов спящ концерт, беше първият, който в зората на новия ден изслуша „reminiscence”. За мен този момент беше трансцедентално изживяване. Видях не само творчеството си отстрани, но и себе си като автор.

Какво ще чуем от ate по време на концерта на 2 август в София? Може би нов материал, импровизация или пък фрагменти от предишните ти издания?

През последните няколко месеца работих над идеята да създам ембиънт дроун пиеси, вдъхновени от ренесансови и барокови произведения. Завърших демо запис с осем неиздадени парчета. На 2 август възнамерявам да представя няколко пиеси от този запис, избрани тракове от MCCV и Secondary Drowning и, разбира се, импровизации.

На 2 август ate, ще бъде в компанията на Antelogos и Adonai Atrophia. Мястото е Koncept Space, София. Концертът започва в 20:00 ч.

Снимки: MotionBeard