Движението като противопоставяне на провала

Когато сме на дъното на пъкала, обикновено сами сме се поставили там. С всички решения, които вземаме или към които изобщо не посягаме, с всички действия, които предприемаме, и техните последствия, се озоваваме на собственото си дъно и ни е трудно да погледнем провала в очите. Въпросът е защо. Страх ли ни е от най-точния учител, който можем да имаме по пътя към успеха, щастието, любовта, или просто онова, което искаме, или ни е срам от грешката, която всъщност само ние определяме като такава, а след това внушаваме и на другите да я видят по същия начин? От друга страна, от личния до колективния провал едва ли има дълго разстояние, защото другите – това сме ние.

По интересен начин работи човешкото съзнание, защото добре знае, че имаме нужда от неуспеха, за да стигнем до положителното му отражение. И въпреки това от малки ни възпират от собствените ни уроци, до които така или иначе ще стигнем. Хубавото обаче е да можем да говорим за това. Може би първо сами със себе си, а след това и с другите. В диалог за онова, което сами сме провалили, за да го преодолеем накрая, та дори и да му се надсмеем, ако е възможно. Да вдъхнем кураж и на други да направят същото, тъй като няма лошо да си свободен и в успеха, и в провала си.

В исторически, в личен, в професионален, в емоционален, в чисто човешки план провалът ни е много по-близък приятел от всеки друг, който искаме да е на негово място, и вместо да го гоним – може просто да го оставим да премине, за да има и какво да си кажем.

Всъщност за това стана дума в "Какво се случва“, тъй като именно провалът ни се случва постоянно и човек е добре да не мълчи за него. Както не мълчат от сдружение "Стайна температура“ и Движенческа лаборатория ХОД.

От едно известно време те организират срещи разговори в следобеда на всяка последна събота от месеца, в които "Артисти говорят за провала". Става дума за утвърдили се в различни артистични сфери личности, които не се страхуват да говорят и размишляват за своите провали. Даже напротив, спокойно отварят дискусия по темата. До момента това бяха международните танцьори Тижен Лоутън и Дани Кърнс, хореографката Галина Борисова, организаторите на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ Ива Свещарова и Вили Прагер и фотожурналистът, снимал за агенция „Франс Прес“ и изданията „Ню Йорк Таймс“, „Шпигел“, „Либерасион“ и „Вашингтон Пост“, Николай Дойчинов. От септември ще започне и нова серия от дискусии "Разговор за провалите“, които са част от по-мащабната инициатива „Културен календар в Ход“, осъществена с подкрепата на Програма "Култура“ на Столична община.

В ефира на "Какво се случва“ актрисата и хореограф Цвета Дойчева, която е част от сдружение "Стайна температура“ и Движенческа лаборатория ХОД, и фотожурналистът Николай Дойчинов разказаха защо да се говори за провала само по себе си е събитие и защо точно тази временна ситуация на неуспех, в която често изпадаме, е възможният трамплин към успеха.

Според тях човек често разсъждава над себе си като за личност и професионалист в един постоянен стремеж към възход. И докато формулата за успеха е различна за всеки, тази на провала е повече от сходна. Ако търсим сигурност в нея, то тя е в това, че провалът ни изгражда като хора – индивидуалисти и колективни участници в едно цяло. А единственото, което може да му се противопостави, е движението. Каквото и да прави, човек не бива да спира да се движи.

Защо – чуйте в звуковия файл. В него ще се заговори и за танца на Алексис Зорбас, за гръмкия глас на днешния успех, за чувствата и очакванията, които имаме към себе си и света и които служат като храна за провала.