Анна Дитри, Емилия Терзиева и Борис Тасков – звезди на Фестивала за оперно и балетно изкуство в Стара Загора - 2024

В "Неделния следобед" на 29 декември отново звучаха записи от откриването на тазгодишното, 54-то издание на Фестивала на оперното и балетно изкуство в Стара Загора. Той беше открит на 21 ноември с две опери на Пучини – "Джани Скики" и "Самодивите" ("Le Villi"). Неочакваната, на пръв поглед невъзможна комбинация, се превърна в истински сценичен триумф, за който допринесоха всички участници –знаменитият полски режисьор Михал Знаниецки, изтъкнатият български диригент Владимир Кираджиев, постановъчният екип, солистите и всички оркестранти, хористи и танцьори от състава на Държавна опера Стара Загора. В предаването от 29 декември представяме трима от най-ярките солисти в "Джани Скики" и "Le Villi". Първата е миниатюрна, нежна и фина като порцеланова статуетка, гласът ѝ покорява с ефирен, кристален тембър, а музикалността и сценичното присъствие са впечатляващи. Името ѝ е Емилия Терзиева и след успешна кариера в цяла Европа от няколко години тя е една от безспорните звезди в състава на Старозагорската опера. Емилия представи блестящо Лаурета от "Джани Скики" в премиерата на 21 ноември. В разговора ни отбелязах, че постановката е много динамична, много модерна, едновременно с това много красива и според мен много удобна за певците.

Е. Т.: "Да, но беше много сложно. Това е едно много трудно и сложно заглавие, особено за разучаване. Другите колеги наистина доста се потрудиха, защото партиите им бяха доста повече, с повече пеене, повече характер вътре... Общо взето работихме няколко месеца, те го учиха много дълго време, събираха се извънредно за ансамблови репетиции, за да може всичко да бъде както трябва. Мисля, че мина наистина много добре".

За работата с режисьора Михал Знаниецки тя възкликва: "Аз съм супер впечатлена, много интелигентен човек! Не говори много, но се разбира, с една-две думи обяснява всичко. Много интелигентен човек, не знам дали би могъл да бъде разбран от всички точно защото той не обяснява, не говори много, но той просто… някак си му разбираш идеята, усещаш, разбираш какво точно иска да направи. Смятам, че е голям талант, много, много талантлив, доколкото разбрах е световноизвестен режисьор с много добра кариера навсякъде. Така че крайният резултат беше потресаващ. Аз също гледах и "Le Villi", бях толкова очарована от декори, от сценография, от балет, от всичко. Просто беше наистина много впечатляващо за мен…".

"Аз не съм Пучиниев глас" – казва певицата, "и всъщност може би единствената партия на Пучини, която бих могла да изпея, е точно Лаурета – "O mio babbino caro", известна на всички. В която ми е изключително комфортно, защото тя е младо момиче, иска да се омъжи и… смятам, че беше много подходяща роля за мен. Всъщност, специално арията - това е пъпът на тази опера… Ако хората идват да чуят "Джани Скики" според мен идват точно да чуят "O mio babbino caro". Тя звучи като много лесна ария, обаче сложността в тази музика първо е, че ролята е много малка и ти нямаш време на сцената да се подготвиш, за да излееш това нещо и в същия момент трябва да бъде едно малко момиченце, което моли баща си. В някои режисури даже манипулира баща си. В случая беше нещо като манипулация. И сложността на арията е да можеш да изкараш този Пучиниев, женски, красив, плътен тембър, обаче с момичешко излъчване. Да не бъде една такава… тежка дама. Това ми беше много сложно – да намеря баланса между двете… Надявам се, че съм успяла, защото доста поработих точно над тази ария, за да може да стане както трябва".

Анна Дитри представи партията на Анна в "Самодивите" на Пучини в спектакъла на 22 ноември. Успях да се срещна с тази великолепна певица – красива, талантлива, харизматична и щастлива притежателка на великолепен, пищен, тембрист сопран, само за няколко минути веднага след спектакъла. Попитах за ролята в "Le Villi". Колкото и да изглежда кратка операта, партиите и на сопрана и на тенора се оказват ужасно трудни:

А. Д.: "Вярно е, мисля, че за всички е трудна – и за баритона… За всички, мисля, изпълнители, е ужасно трудна… За мен най-голямото предизвикателство беше цялата роля да я направя драматична, без да пресиля нещата. Защото това е един невероятен образ на едно момиче, което, по време на репетициите се смяхме с режисьора, че малко прилича на Микаела. Едно момиче влюбено, изоставено, само че тази намира сили в себе си, за да отмъсти. И всъщност целият драматизъм на партията се получава точно след нейното преобразяване в тази вещица, която заедно със самодивите отмъщава. Драматизмът на тази роля е точно там. Страшно е труден финалният дует, но пък за сметка на това е прекрасен за пеене. Вече когато се спяхме, репетирахме го, стана наш".

Питам за най-предпочитания образ на Пучини: "В момента този. Всеки път – този, който пея. Имах голямо щастие да пея вече няколко роли на Пучини и всичките ги обичам. Всяка от ролите е коренно различна. Тази беше много трудна, защото не само е драматична, но е висока като теситура. Може да няма екстремно високи звуци, защото това е всъщност партия до "си бемол", има едно "до"… за сопран това е съвсем нормален звук, но пък са много. Цялата партия е много високо написана и когато е сгъстено – един номер след друг и няма никаква почивка, даже не можеш да слезеш от сцената да пийнеш глътка вода, става трудно. Но пък при такава режисура, при една история, която ни дава сили и ни зарежда на сцената, не си представям по-хубава партия в момента… Аз съм изключително възхитена, че успях да работя с този екип. И не само с режисьора, когото уважавам и страшно много обичам неговата работа. Защото той е поляк и аз много добре познавам други негови продукции. Наскоро гледах негова постановка на "Изгубеният Рай" на Милтън, музиката е на големия полски композитор Кшищоф Пендерецки. Една изключителна, невероятна продукция! Няколко месеца по-рано гледах "Вълшебната флейта", която беше направил в постановка само за възрастни. Определено беше само за възрастни, но не беше вулгарна. Точно това ми беше притеснението тук, когато приятели ме питаха дали е възможно деца да дойдат на спектакъла, защото се разказва за оргии, за едни неща, които не са съвсем теми за деца. Ето, моят син също беше тук. Аз не знаех и казах, че трябва първо да видя репетициите. За щастие за тази част отговаряше г-жа Силвия Томова и с нейния невероятен усет, елегантност, загадъчност, тази хореография, която направи, беше изключителна, поне за мен. И аз се вълнувах много, и на моя син също страшно му хареса. Между другото той каза, че това му е любимата постановка, в която играя и когато го попитах защо, каза "заради зомбитата накрая".

Борис Тасков се представи в ролята на Роберто от "Самодивите" на 22 ноември. Кариерата на този млад тенор тя действително заслужава внимание. Борис учи пеене в Музикалното училище в Стара Загора при Костадин Чамов. Огромна благодарност изказва на преподавателката си от Музикалната академия – прочутата солистка на Софийската опера Иванка Нинова, както и на пианистката Савина Кулова – корепетитор с огромен стаж и изключителен професионализъм, работила още с легендарния диригент и директор на Старозагорската опера Димитър Димитров. Музиканти, на които Борис е благодарен за помощта и съветите в работата над повечето си партии, са незабравимият и непрежалим тенор Камен Чанев и Таня Иванова – сопран с европейска кариера, която също участва в ролята на Анна от "Самодивите". На въпроса коя подред партия на Пучини е Роберто в неговия репертоар, Борис споделя:

Б. Т.: "За моя радост аз преди 12 години направих първия си дебют с голяма роля и това беше "Бохеми" на Джакомо Пучини. След това в период от 3-4 години направих едни от най-известните му и сериозни опери за тенор. Това са "Турандот", "Тоска", "Бътерфлай" и впоследствие сега и "Le Villi". Мога да кажа, че стартът ми е основно с Пучини и той е един от най-любимите ми композитори… В Стара Загора съм направил дебютите си в тези партии. След това съм ги представял във Франция, в Германия и така… "по Европа", както обичаме да казваме с колегите. Пял съм ги и на други места извън България."

За ролята на Роберто в "Le Villi": "Бих казал, че може би това е първата партия, която не ме затрудни толкова. Аз го отдавам на това, че големият опит в заглавията на Пучини, който вече имам, е допринесъл доста. Но също така и израстването във всяка следваща роля. А и не на последно място партията е така разписана, че на мен много добре ми пасва на гласа като диапазон, като облик и като звучене… Да, Пучини си има неговите типични вътрешни движения – в размери, напред-назад като темпа, като динамики, но когато си отблизо запознат с неговото творчество, това е лесно. Може би за мен е лесно, не знам. По-скоро другото заглавие – "Джани Скики", това, което аз гледах с колегите, е страшно трудно и трябва да си много музикално напреднал в развитието си, за да можеш да събереш този голям ансамбъл, защото са и много хора. Това наистина беше трудно. Докато "Le Villi" е много мелодично разписана като цяло и самата опера е много певческа. Така че аз лично нямах проблеми с оркестъра и диригента".

За режисьора: "Аз за първи път се сблъсквам с работата на този човек – Михал Знаниецки, който, доколкото виждам, е доста сериозно име в момента в оперния свят и бих казал, че е заслужено, защото лично аз останах много впечатлен и от сценографията и от режисьорските му решения. Също така един човек, който работи много спокойно, знае какво точно иска и как да го постигне, което е много важно за един артист… И има нещо друго, че лично при нас (в "Самодивите" – бел. ред.) той даде една свобода на това артистът като артист да вложи от себе си и той да твори на сцената в този момент. Говоря за мизансцени, за състояния, за отношение към персонажа. Така че в това отношение той много спечели, защото да, ползвахме опорни точки, но всичко друго остави да дойде от нас като артисти, да бъдат наши решенията на сцената".

Борис Тасков е пял на много сцени. Питам го къде се е чувствал най-добре, къде атмосферата е "най-оперна", ако е подходящ подобен израз: "Това е интересен въпрос. Може би извън България дори в Китай когато имах концерти – там не беше толкова оперна публиката, но отношението на хората към артистите беше доста сериозно и с голямо желание и респект към това изкуство. А иначе във Франция, в Германия, знаем че са с огромни традиции в това изкуство и там имаш винаги едно наум как точно трябва да подходиш, за да се справиш добре, съответно и заради критиките, които излизат задължително след това. Но най-взискателната публика е в България! Да, колкото и да звучи странно, да пееш пред собствена публика е най-трудно. Особено ако имаш публика, която следи развитието ти от първите ти стъпки на сцената, това е много трудно - тези хора да ги убедиш, че ти наистина се развиваш и има какво още да покажеш и да дадеш. Докато като че ли в другите държави хората предварително са настроени, че ти идваш, как да кажа, с някакво вече прилично ниво на работата ти и може би дават ти малко отгоре в оценката си".

В звуковия файл можете да чуете Емилия Терзиева, Анна Дитри и Борис Тасков, представени в предаването "Неделен следобед" на 29 декември.