Неотдавна известният български журналист и режисьор Милен Гетов получи наградата „Йосиф Хербст” за цялостен принос към българската журналистика. Причината той да получи отличието е, че вече 70 години е верен на професията и талантливо й служи. Казва, че не той е избрал журналистиката, а тя – него. Това се случва на фронта по време на Втората световна война. С името му са свързани десетки журналистически материали, включително от фронта. Много от изявите му са посветени на историята и съвремието на София. И още: Милен Гетов е създал над 200 кинопрегледа в „Българска кинематография”, близо 1000 телевизионни документални филми, постановки, репортажи, пътеписи, директни публицистични и художествени програми, игрални ленти и сериали. Сега работи върху трилогия, в която се оглежда ХХ век, но и новото столетие. На 6-и декември режисьорът-легенда навършва 90 години.
Свидетел сте на три исторически периода: Царство България, социализъм, демокрация. Как бихте характеризирал всеки от тях?
Малко e сложен въпросът, защото обикновено човек възприема младостта като най-хубавия етап от живота си. Но, изхождайки от възможностите да преценя тия периоди, първият най-ми харесва - в детските и юношеските ми години до 9-ти септември 1944 г. Харесвам Царство България не като политически модел, а като икономика, взаимоотношения, образование, етични ценности. За мен това е най-хубавият период. След това соцът си имаше хубави и лоши страни, за сегашния период да не говорим…
Защо за Вас е важно да разкажете и за трите периода, да изразите своето отношение към тях?
Важно е, защото младото поколение не е информирано достатъчно. Аз имах възможност да пообиколя континентите на планетата, да си съставя представа за обществените строеве във всичките им различия. И смятам, че младите хора трябва да знаят кое е било хубаво, кое лошо, без никакви тенденциозни оценки, защото това просто ще пречи на нашето развитие.
Какво означава за Вас наградата на името на Йосиф Хербст?
За мен това е голяма награда, а и съм запознат добре с неговата дейност. Но за журналистиката не мога да кажа, че винаги е била на челни позиции. За съжаление, сега не е така. Спомням си, преди 9 септември баща ми беше много близък с главния редактор на вестник „Утро” Тенев. И от него знам, че винаги, когато Министерският съвет трябва да внесе някакъв законопроект или ще има някаква дискусия, при министър-председателя се събират всички главни редактори на вестници да го обсъдят, да го подготвят. Когато тръгват делегации за чужбина, задължително присъстват представители на всички по-основни вестници. Т.е. журналистиката беше един ориентир за правителството, един коректив. А от друга страна, журналистът имаше възможност да даде от първа ръка необходимата информация. Така че положението на журналистите, независимо от байганьовщината, която съществуваше, имаше своите ценности, своя авторитет и според мен това нещо трябва да се възстанови, за да може журналистиката да изпълнява своята роля.
Вие сте режисьор на филми за разузнавача Емил Боев, които по сценарий са били свързани с идеологията от времето на социализма. Как се отнасяте сега към тях? Има ли неща, които си остават ценни извън конюнктурата на времето?
Извън журналистиката киното беше моята мечта. Никога не съм предполагал, че ще правя филми, но този шанс ми се даде. Първият сценарий, който ми хареса, беше на Богомил Райнов – „Бразилска мелодия”. Ние бяхме напълно непознати. Попита ме дали съм го чел внимателно. Казвам: да. „А защо според вас досега не е направен?” Ами има различни причини, една от които е икономическата, трябва да има бюджет... Преди това бяха правили филми по негов сценарий, пътуваше се и в чужбина... В случая нямаше тези възможности и аз на свой риск поех този сценарий. Каза ми: „Добре, съгласен съм, направете един вариант, дайте го, но при едно желязно условие: няма да пипате моя текст. Знам, че сте ходили в чужбина, имате представа.” Богомил Райнов се беше завърнал преди няколко години от Париж, където беше аташе по културата в Българското посолство. Каза ми: „За мене е много важно хората, които ще правят филма, да имат представа за мястото, в което се развива действието.” Направихме го като телевизионен театър, харесаха го. Аз си харесах пък актьора Коста Цонев за главен герой. И се започна: „Един наивник на средна възраст”, „Реквием за една мръсница”, „Умирай само в краен случай”, „Тайфуни с нежни имена” – цяла поредица от филми... Беше ми интересно, любопитно, не ставаше въпрос за пари. Ние минахме гратис в сянката на производството, защото всички телевизионни сериали имаха бюджет, планирана валута, дни за снимане и камери. Работехме под формата на телевизионен театър, която струваше около 20-30 хиляди лева, докато бюджетът на един филм беше 600-700 хиляди лева. Представяте си на какви мускули сме работили само и само да направим филм и да видим света.
Вероятно сте размишлявал и за друг филмов разузнавач – Джеймс Бонд. С какво се различава той от Емил Боев?
Имаше морален момент в избора ми на тематиката. Аз бях гледал от командировките в чужбина филми с Джеймс Бонд. Тук у нас вървеше „И сам войнът е воин”, след това – „17 мига от пролетта”. Ние стояхме някъде в междучасието. От едната страна – Бонд, от другата – „И сам войнът е воин”, а българите ги няма никъде. Още повече, във втора серия на „Джеймс Бонд”, снимана в Истанбул, имаше един много унизителен за България и за българското разузнаване случай, когато нашият агент, който следи Джеймс Бонд, по най-просташкия начин се скри да не го видят, и те го заловиха. Почувствах се обиден. Защото героят на Богомил Райнов е интелектуалец, той е като Шерлок Холмс, няма престрелки, катастрофи, взривявания и т.н. И това ми допадна. Чувствах се морално задължен да реабилитирам не българското разузнаване, а българина.
Ще добавим, че Милен Гетов е потомък на прочутия възрожденски род Пърличеви. И чувството за памет и родолюбие при него е наследствено. Затова е решил да събере в трилогия своите спомени.
