Йордан Велчев представя в Пловдив "Събиране на значенията"

Стихотворенията на Йордан Велчев като че ли са ядката на неговата трилогия „Балканският човек“, пише Марин Бодаков.

Поезията на Йордан Велчев ми помогна да направя и прехода между разбирането и вярването. Изведнъж повярвах, че цялото суетене просто не си струва. Че, въпреки че не зависи от себе си, поетът има само себе си. Изведнъж получих цялата свобода (заедно с всичкото време, следващо я като сянка ), за да правя нещата по собствения си вкус и разбиране, без да бързам излишно за никъде. Излишно е да казвам, че съм безкрайно благодарен за това и че сега съм щастлив за възможността да си припомня нещо от забравеното, казва Иво Рафаилов.

Цялото интервю с Йордан Велчев можете да чуете в звуковия файл.

Нима

Трепти като мембрана този град.

Свирепи клаксони на залпове гърмят

и в миша дупка богът на съня се крие.

Пак ще осъмнем с восъчни лица.

Виж, жълти кръгове играят помежду ни.

Не говори, погубени са всички думи.

Не ще се чуем, даже да крещим.

Човекът е един трагичен мим

в бензиновото царство на асфалта.

Каквато тишина – такива хора,

в пространствата, настръхнали от грохот,

невинността отдавна няма дом.

До днес в епохите на този град

Аз от ръката ти във моята ръка

Не срещнах нищо по-спасително.

В очите си надникнали едва,

С безмълвни от възхита сетива,

Като за първи път – да се обичаме.

АРГО

При извора – въже на кораб, а кораба го няма.

Отплавал някога, обратно как да се завърне.

Ако платната хлътнали ветрец за миг опъне,

от болка корабът ще протрепери само.

В очакването каменни, гребци без глас се молят.

От мисъл за море дори душата им е синя.

Разцъфнали весла във пясъка – от хиляди години,

и ромон на вода ечи от всеки облак.

Безкрайна суша днес от миналото ни разделя.

И тук, край извора, тъга водата ми нашепна.

Надолу във пръстта една след друга капките полепват.

И над завръщането неочаквана трева се стеле.

Нима затуй посрещаме дъжда като знамение?

И сред връхлитащите мълнии какво очакваме да видим?

Вода – на тласъци, и с нея неясен тътен иде,

сякаш в прокъсаната тишина весло на кораб стене.

В съюз със капките!... До корените на дъжда тъй близо,

че ако падне гръм, връз нас ще е – дълбоко тайнство

в докосването на водата с въздуха и в шепота на пясъка.

И светлинка, илюзия за дом, проблясва в извор.

* * *