В “Приятели на четири крака” лекуват с любов

Недалеч от Велико Търново се е разположил идиличен свят, който владее тайната на само едно вълшебство – преобразява дори най-закоравелия човек с любов.

Във фермата на Вера и Виктор посрещат гостите с щурм, топуркане и вкупом. И как да бъде иначе, щом най-щастливите животни на света се устремяват да дадат от ласките си.

Преди 15 години в село Хотница съпрузите основават своето стопанство, приютявайки първо четириноги с тежка съдба – изхвърлено на произвола недъгаво агънце, инатливо магаренце на път за кланицата. Днес при тях на воля тичат кончета, овни, агънца, пуйки, кучета, магаренца, прасе и с нетърпение очакват децата и родителите им, дошли за час-два да споделят техния така добронамерен и жизнерадостен свят.

Деветдесет процента от животните ни са отгледани от невръстна възраст – в стаята, на памперс, с безсънни нощи, и затова ме смятат за своя майка – казва Вера Трендафилова. – Аз съм мама овца, мама крава, мама коза и т. н. И понеже родителят е първият авторитет в живота на едно дете, именно той описва неговия свят. А аз на моите т. нар. деца съм разказвала, че щастието е навсякъде, че хората са добри и приятелски настроени, че слънцето винаги грее – и явно добре съм ги “излъгала”.



И тъй като нашите животни живеят в хармония, пуснати свободно, когато идва гост, те често плащат с гостоприемството си и с експанзивността си. Ровят в джобовете, искат да бъдат галени, търкат си главичките в тези на децата. А хората безкрайно се забавляват с представлението и се чувстват истински щастливи.

Наред с имената, с които даряват всяка животинка, Вера и Виктор им дават шанс да изявят пълния си потенциал, индивидуалност и характер. И какво пък чудно има, ако в една дъждовна утрин заедно поседнат в плевнята, за да послушат от любимата си книга “Хобит”.

Това беше идея на нашия сътрудник Ростислав Аврамов да прочете толкова сложно четиво на “бременските музиканти” – спомня си стопанката на фермата. – Отгоре му наднича магаренцето Мирко, кучето Нуша най-внимателно слуша с лапичка на коленете му, а вездесъщият козел Андрей, който пръв посреща гостите и ги изпраща, притваря замислено очи. Тук е и овенът Райко – изхвърлен съвсем мъничък понеже имаше мускулна дистрофия и ходеше на коленца. На нас ни костваше месеци усилия – с инжекции, с нагръдник, да го накараме да си повярва, че тези крачета могат да вървят. А днес е прекрасен овен, толкова благодарен за грижите, че се гушка с всички деца, а те пък го прегръщат и му се радват колко е мекичък и любвеобилен.

Един ден обаче конят Бинго бил сполетян от тежки колики и за него, докато пристигне лекарят, се погрижил четириног приятел – присламчил се с мисия, кой знае откъде.

По някаква причина кучето си хареса коня и не се отделяше от него – разказва Вера Трендафилова. – И когато Бинго агонизираше в страшни мъки и се виждаше как вече се е предал, това куче, дошло от нищото, лаеше и скачаше върху главата му, за да се изправи и той на крака. Защото при такава колики конят трябва да се движи, иначе ще умре. Където беше Бинго, там беше и кучето, затова и го кръстихме Шадоу – Сянката на Бинго. А когато конят се почувства по-добре, го бяхме вързали с 10-метрово въже за едно дърво и постоянно се опитвахме да го разхождаме. Тогава с невярващи очи видях как Шадоу хвана края на въжето и се опита да поведе Бинго – с една паднала на земята пръчка го уплаши, за да тръгне. Това за мен беше истинско чудо, което никога няма да забравя.

Вера вярва, че тепърва предстоят сериозни разкрития за интелигентността на животните. И в подкрепа на това цитира прочетени някога думи: те не стоят по-долу от нас, а са ни събратя, с които заедно вървим във великолепието и мъката по Земята.

Снимки: личен архив