“Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илюзия. Илюзията че в скръбта си и в храбростта си можем да изкупим глупостта на властниците си. 200 хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, а си ги давим в кръв. И само който види тази кръв знае, че годините нямат значение и държавниците нямат. Човеците са важни... В окопа всички наедно ги ядат въшките...за въшките се е Курбан байрам. Туй ще рече, че кръвта е една и съща. Нема важно на кой се бог кланяш... Моят бог се казва Йована, дето душата ми разпъна. Тя ми е разпятие и покаяние, и бог. Само тя ми остана. Едни викат, че се казвала не Йована, а Македония. Други викат че името й било Европа, трети на голям параход я видели - там пък се казвала Америка. Ама за мен си е Йована. Вечер, като седна край огъня, все на нея й говоря. Ей така й думам: Ех, Йовано...” - тези мисли нахлуват у Джоко Росич всеки път преди да зазвучи песента “Йовано, Йованке”...
“Като деца играехме в махалата на герои от различни филми, на каубои. Не съм имал желанието да стана актьор. Благодарен съм на съдбата, на мама, на татко, които ме възпитаха така - да ходя изправен, да говоря ясно и разбираемо. Това се учи отрано. Днес много се говори за зодии - това не е важно, важното е при какви родители ще попаднеш, как ще те учат... Понякога птичката може напразно да ти кацне на рамото, ако не си закърмен да я хванеш, тя отлита. Човек първо стъпва на пета, а после на пръсти. Нашите деца сега стъпват направо на пръсти, даже на нокти...Дори да помена играта на топчета. Не си спомням какви точно цветове топчета имах, но много добре помня че не се играе на топчета юли и август, а пролет и есен. Тогава земята е мека. Помня как мирише земята. Тоя дъх остава за цял живот, мога да го нарисувам. Ами как мирише въженцето на шейната зимно време? На замръзнало, а после в къщата започва да мирише на отмръзващо въженце...Сега един футболен мач можеш да го гледаш по телевизията, но друго е когато си там, на стадиона, на игрището. След 15 минута почваш да усещаш миризмата на изгазена трева... Децата нямат сега пета... Въпросът е човек да се роди в определен момент и да помни неговата миризма. Кълновете, заготовката е в детството. Там се учиш на патриотизъм, на достойнство. Спомням си такава картина: зима, комин, пушек от комина... врабчета подскачат върху снега след току-що преминалите коне... учителката ни кани да седнем и започва да ни говори за птиците, за тези които отлитат, за тези които остават, тук стоят и тук ще умрат... по-голям урок по патриотизъм не съм чул! Добре е да има учител, който ти постеле една шарена черга, да стъпваш бос, на пета-пръсти, пета-пръсти, да усещаш как грее шаренията на чергата...”
Джоко Росич или легендарният каубой, български актьор, участвал в над 110 филма: “В моя живот нещата се случваха случайно. Аз никога нищо в живота си не съм гонил.” Така стана и този път. Ние го “гонихме” и по тази причина се получи разговорът ни с него, чрез откриваме онова, вътрешното огънче на Джоко Росич...
Онова огънче, което е хубаво всеки от нас да открива у себе си.
неделя, 18 юли, от 10.00 часа
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
