Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Весел немски танц, в който двойките преминават спокойно и тържествено из цялата зала, после всеки кавалер има своя шанс да поговори с дамата си и заедно да довършат танца във вече доста по-бързо темпо с леки подскоци, подобни на тези в курантата. Това е алеманда! Нейни кръстници са французите – на техния език това означава „немски” и така те нарекли немския танц, познат в Европа още от Средновековието. Двувременен размер и умерено темпо – в този си вид в бароковата епоха алемандата става неразделна част от сюитната музикална форма - обикновено е в самото начало, или веднага след прелюда. Изпълнява се предимно от малък инструментален ансамбъл, но композитори като Бах и Хендел пишат алеманди за солов инструмент като цигулка, чело или клавир. През втората половина на ХVІІІ век с името алеманда се обозначават танцови пиеси в триделен размер, които по-късно наред с лендлера стават основа на модерния за времето си валс. Характерно за всички танци е, че лесно напускат границите на страната, в които се зараждат, и навлизат в танцовата култура и на други народи. Художествената интерпретация на алемандата я превръща от весел в сериозен танц. В своя Музикален лексикон, издаден в Лайпциг през 1732 година, Йохан Готфрид Валтер пише: „алемандата трябва да се композира така, както се танцува – в сериозен, тържествен и церемониален маниер”. Седем години по-късно Йохан Матезон описва немския танц като „сериозен, хармоничен, изразяващ удоволствие, забавление, наслада и спокойствие”.
