„Човек трябва само да си представи какви обстоятелства трябва да се обединят, за да се прояви красотата в цялото й достойнство и слава! За това ние изискваме, първо: голямо и дълбоко намерение, идеализация на произведението на изкуството, след това: ентусиазъм в представянето. 3. виртуозност на изпълнението, хармонично взаимодействие от душа. 4. вътрешно желание и нужда на даряващия и дарения, най-благоприятно настроение (от двете страни - на слушателя и на изпълнителя). 5. щастлива констелация на обстоятелствата във времето, както и специален момент в пространствените и други странични условия. 6. водене и споделяне на впечатлението, на чувствата, мненията – отражение на радостта от изкуството в очите на друг…”
Ето за какво копнее мечтателят Евзебий! Един от „Братството на Давид” – идеалното общество от съмишленици, към което немският композитор Роберт Шуман (1810-1856) приобщава виртуални персонажи (като ироничния Флорестан и мъдреца маестро Раро – заедно с Евзебий те споделят възгледите на самия Шуман) и реални личности от епохата – духовни спътници в бунта срещу „филистерите” в изкуството. Както мнозина от творците на Романтизма, и той притежава жарко перо, страстен темперамент и непоклатими ценности. Втъкава ги в музиката си и в статиите си за музика – на 24 години основава Neue Zeitschrift für Musik („Ново списание за музика”), което от 1834 г. до днес е ориентир в немската и европейска музикална култура.
Новаторските идеи на композитора визират дълбокото родство на поезията, философията и музиката (неговите клавирни и вокални цикли – „Пеперуди” „Карнавал”, „Танци на Давидсбюндлерите”, „Крайслериана”, „Фантастични пиеси”, „Симфонични етюди”, „Горски сцени”, „Любовта на поета” и „Любовта и животът на жената” са прелестни „новели”). Четирите симфонии и концертите (за пиано, за виолончело и за цигулка) очертават нова посока и в развитието на симфоничния изказ...
През 1842 г. Шуман пише: „За в бъдеще се надявам да постигна нещо повече. Много в изминалия път ме радва, но то е нищо в сравнение с перспективите, които светлеят в други щастливи минути. Знаете ли моята утринна и вечерна молитва на художник? Нейното име е немска опера. Там трябва да се действа. Но и симфонията не бива да се забравя…” (писмо до Карл Космали, 1 септември 1842 г.) В десетилетието между премиерите на Първата симфония на композитора – „Пролетна” (1841) и единствената му опера „Геновева” (1850) се появяват няколко вокално-инструментални творби, свързани с идеалите му за „истинска изразителност”, за „съответствие на музиката и словото”, за „дълбочина и простота”. Това са „Раят и Пери”, „Сцени из „Фауст”, „Манфред”, „Реквием за Миньон” … Дали кантатно-ораториалният жанр е бил по-близо до неговите въжделения или е надеждното избавление от компромисите в угода на слушателя, заложени в тогавашната оперна практика? А може би изразява търсенето на нов синтез между драмата, епоса и лириката? „Раят и Пери” е точният отговор: „В момента съм обхванат от голяма работа, най-голямата, която някога съм започвал. Това не е опера, струва ми се, едва ли не е нов жанр за концертната зала и искам да вложа цялото си усилие в него …” (писмо на Шуман до Карл Космали, 5 май 1843 г.).
И още две епистоларни откровения: „На Възнесение завърших най-крупния опус от всички, написани от мен. Това е оратория, но не за молитвена зала, а за весели хора (für heitеre Menschen). Когато я пишех, някакъв глас от време на време ми нашепваше: „Това, което правиш, не е съвсем безполезно” (писмо до Едуард Крюгер, 3 юни 1843 г.).
„Със сърце, изпълнено с благодарност към небето, което по време на работата постоянно поддържаше силите у мен, поставих Fine в края на партитурата. Това е голям труд – да напишеш такова произведение, след което истински започваш да разбираш какво означава да създаваш огромни творби, както например, е умеел, да прави Моцарт – осем опери за кратък срок! Сюжетът на „Пери” е от поемата на Томас Мур „Лалла Рук” (Thomas Moore – „Lalla Rookh”) и сякаш е създадена за музика. Идеята на цялото произведение е толкова поетична, толкова чиста, че съвършено ме възхити… Надявам се да го изпълня в бъдещата зима на собствен концерт, а може би и сам да го издирижирам…” (писмо до Йоханес Ферхюлст, 19 юни 1843 г.).
Предложението за сюжета е на приятеля от ученичеството Емил Флехсиг – учител и пастор в Цвикау, преводач на текста от английски на немски език. Двамата с композитора съставят либретото на „Раят и Пери” по споменатото творение на ирландския поет Томас Мур. Заедно с неговите сборници „Ирландски мелодии” (1808-1834), ориенталският роман „Лалла Рук” (публикуван през 1817 г.) разнася известността на Мур в цяла Европа. Дванайсетгодишният Шуман чете този нашумял роман, към който се връща през 1841 г., търсейки подходящ театрален сюжет. Четирите части на „Лалла Рук” представят четири истории в проза и стихове, които разказва на принцесата поетът Фераморз по време на тяхното пътуване от Делхи до Кашмир. Там Лалла Рук ще се омъжи за краля на Бухария. Чудните приказки на разказвача, красотата и чарът му омайват девойката и тя се влюбва в него. Всичко завършва щастливо – оказва се, че поетът е нейният бъдещ жених, който е решил под друга самоличност да опознае принцесата по-отблизо…
Историята за „Раят и Пери” е изложена във втората част на романа. Прекрасната и лекокрила Пери (създание на Светлината в ранноперсийската митология) трябва да раздели печалната участ на всички паднали духове, изгонени от Рая. Според една от версиите вината е в „нечистия” й произход от любовта между ангел и човек, според друга – заради греховната й обич към земен мъж. Нищо не може да спре копнежа на Пери по благоуханната красота и съвършена хармония на Рая. Нито Луната, нито Земята, нито Слънцето и звездите… Тя ридае пред портите на Източника на живота, но по божията милост Ангел възвестява радостна надежда: „Грехът на Пери ще бъде опростен, когато донесе най-скъпия дар на небето!”. Но колко трудно е да се изпълни заръката на Ангела! Дългият път в търсенето на истината, дългият път на пречистването я отвеждат първо в Индия. Там в битката вилнее Смъртта! Срещу тиранинът Газна се възправя единствен воин. Последната му стрела, уви, не убива могъщия предводител на нашествениците. Доблестният младеж трябва или да преклони глава в разкаяние, или да умре. Пред робството избира свободата на духа! Пери взима своя дар за Небесата – последната капка кръв от сърцето на героя. Но портите на Рая остават затворени… Малка е святостта на този дар! И низвергнатото създание се отправя към Египет. Земята на великолепието е обгърната в зловеща тишина, в отровния полъх на чумата. Един младеж умира сам, невидян и неоплакан от своите близки. Там някъде, в царските покои, е неговата любима, с която са се врекли във вечна вярност… Кой тихо се промъква в последния му земен миг? – Това е тя, която донася светлината на утехата и любовта. Последната целувка е и нейното сбогуване с живота. Диханието на влюбените е дарът на Пери, но райските порти остават заключени… За да открехне дверите на Светлината е нужен свещен дар! И Пери отново поема странстването си надлъж и на шир. В Сирийската страна на розите тя вижда едно дете, улисано в игра, а до него уморен мъж, подивял от зверски грехове. Когато хилядите минарета на Сирия възвестяват вечернята, детето зашептява думите на молитвата с невинността на ангелския си гласец. О, разкаяние, ти пронизваш сърцето на жадния за изкупление! Сълзите на падналия смиряват душата, която се възнася с божественото опрощение. Ето го най-върховният дар, него принася Пери пред трона на Създателя! И райските двери се отварят за вечно блаженство!
Носталгията по Рая, както казва Мирча Елиаде, е непресъхващото копнение да надраснем човешката си съдба и да възвърнем божествената си същност. Тази притча (по Мур) събира Изтока и Запада в изконните истини. Композиторът Шуман не се и опитва в музиката си да бъде ориенталски „натурален”, както предпоставя романът „Лалла Рук”. Творението му – в три части (съответно 9, 8 и 9 номера във всяка част) се излива без прекъсване. Нещо повече – развръзката на всяка история се случва в следващата част. Жанрово „Раят и Пери” е нещо като semi- (полу-) оратория, semi-опера, дори напомня в структурата си и semi-пасион. Функцията на разказвача (Testo) – соло тенор – според логичния развой в текста се прехвърля в други солисти (сопран и мецосопран), в ансамбли и в хор. Персонификацията на героите можем да проследим в арии и ариози (Пери, Ангела, султан Махмуд-Газна, влюбените Младеж и Девица, каещият се грешник…). Във функцията на хоровете – на индийците и на завоевателите, на ангелите, на гениите на Нил, на праведниците – се вмъква и коментар на събитията. Оркестърът майсторски се вплита в драматургията и има немалка роля в изграждането на фини емоционални състояния или драматични ефекти. Но над всичко това властва изключителната вокална изразителност – и в речитативите, и в солистичните партии, и в разгърнатите сцени. „Обстоятелства”, които Шуман обединява съвършено, за да „прояви красотата в цялото й достойнство и слава!”
Премиерата на „Раят и Пери” е на 4 декември 1843 г. в Лайпциг с оркестъра на Гевандхауз и хора на Певческата академия (с участието и на певци от Томанер хор) под палката на Шуман (този концерт е и неговият дебют като диригент!). Сред солистите са две дами от „Давидовото братство” – Ливия Фреге (Пери) и Хенриета Бюнау-Грабау (Ангела). Клара Вик, съпругата на Шуман (известна пианистка, нейно дело е клавирното извлечение на партитурата), е изпълнена с възторг: „Музиката е божествена, също и текстът, какво богатство от чувство и поезия!”. На нея дължим и ценно свидетелство за първото и второто изпълнение на творбата: „Колко щастлива бях тази вечер – не може да се опише с думи. Аплодисментите бяха големи, но при второто изпълнение, което се състоя на 11 декември, те излъчваха ентусиазъм. Още с появяването си Роберт беше посрещнат с ръкопляскания, а на диригентския пулт намери красив лавров венец, което донякъде го смути, а трябваше да го зарадва. Най-хубаво пя Ливия Фреге, която изпълни партията на Пери, а след една ария на девойката, публиката не можа да се сдържи и я обсипа с най-шумни аплодисменти. Ако някога съм си пожелавала да имам хубав глас, то беше тъкмо сега! Какво ли не бих дала, за да можех да пея Пери!”. Сред приветливите рецензии на критиците откриваме и по-сдържани слова, и дори забележки като тези на Лудвиг Релщаб, който намира твърде малко речитативи в творбата и прекалено голяма слятост между отделните епизоди… Притежаваме и самооценката на композитора, записана в дневника на семейство Шуман: „Като се изключат някои оратории на Льове, повечето от които обаче имат известен дидактичен привкус, не познавам в музиката нещо подобно на „Пери”. Не обичам да пиша и говоря за собствените си работи, желанието ми е те да въздействат хубаво на света и да ми осигурят мил спомен у моите деца…”.
По публикацията работи: Янина Богданова
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
