Програмата им е насочена към широк кръг почитатели на класическата музика. Акцента е световната премиера на творба от Йордан Дафов. Повече за новата композиция можете да чуете от краткото интервю с композитора. А Венцеслав Николов, който се изразява също толкова завладяващо и чрез слово, e подготвил за публиката и кратък откъс от своето есе „Гулдени, дукати и лев балкански”. А за радиослушателите е нашият непринуден разговор за музиката, живота, за необходимостта от културата и ценностите в живота ни.
Станете част от този концерт, който ще се състои на 13 декември 2011 (вторник) от 19.30 часа в Първо студио на БНР. Събитието ще бъде предавано директно по програма „Христо Ботев”.
Из „Гулдени, дукати и лев балкански”:
… Публичният концерт е рожба на романтичната епоха, той е следствие от създаването на една нова класа. Колко ли сме били смешни за знаещите, когато употребявахме като обидни думите „буржоазия, буржоа”? А те означават гражданин, гражданско общество, това, към което се стремим и което ще ни помогне да заживеем по-добре. Проблемите в бита, от които страдаме, почти всичко, от което се оплакват хората и което ни тежи в ежедневието, е в пряка връзка с липсата на култура около и в нас. Да бъдеш културен, това е да изпитваш постоянно удоволствие от досега с театър и музика, литература, живопис. Означава да бъдеш любопитен. В зависимост от влеченията си, да следиш и се радваш на всички прояви. Да се научиш сам да различаваш посредственото от доброто. Или, ако имаш късмет – талантливото от вечното. Да бъдеш културен значи: да искаш да бъдеш щастлив, да съпреживяваш високите полети на духа на твоите съвременници и хората живели в минали времена. Животът ти да мине изпълнен с радост. Фолк певиците, преки наследници на „Сулико” – любимата песен на Сталин, „Градил Илия килия” и „сръбското” в ресторантите, няма да могат да изведат обърканото българско общество към предизвикателствата на 21 век. Невероятният скок на техниката предполага наличието на друг вид, високо интелигентно, в някакъв смисъл, елитарно общество. Изкуството е неотменна част от подобна общност на интелектуално, емоционално и културно развити хора…
... По същото време, когато в Байройт се готвят за първите тържества, в далечна Копривщица Хаджи Генчо извива сладко и умилно глас на певицата: „Господи, возвах Тебе”, щото всеки вярващ опули очи, раззине уста и слуша с благоговение и с страх божи” – сладкодумно ни разправя Любен Каравелов. Това е времето на осъзнаването на българското общество. То също има своите цели, които до голяма степен постига. Не са ли за завиждане тези отдавнашни времена – с техните идеали, морал и ясни задачи? И с единството на обществото. Има ли я сега тази общност, не се ли е разпаднала отдавна на конкуриращи се единици, принудени да се съюзяват временно, само защото „съединението прави силата”?
Авторът си признава, че с годините все по-малко вярва във възможността нещата да се променят с един замах. Преди последовател на младия, огнен революционер Христо Ботев, той започва да мисли, че е невъзможно е да се прескочат етапите от развитието на обществото. Може би Каравелов е бил – и продължава да е прав, когато смята ограмотяването за по-неотложната задача? Като човек на изкуството, авторът е, така да се каже, служебно задължен да вярва в прочутите думи на Достоевски, че „красотата ще спаси света.” Къде другаде в публичното пространство ще срещнем днес грейнали очи, въодушевление? Може би само в концертната или театрална зала се случва това, което Иван Вазов красиво назовава “пиянството на един народ”. Наистина, само там намираме истинска общност от хора, чрез съвместното преживяване сплотени от едно чувство, от един порив. Отделният човек, седнал сред публиката, е част от нещо по-голямо, споено от мига на общия възторг… едно от най-прекрасните чувства! Да, можем само да завиждаме на тези, които вечер, празнично облечени, се запътват към концертната и театрална зала…
