В неделната вечер програма „Христо Ботев” ще бъде част от цивилизования свят. Ще звучат легендарни творби на Рихард Вагнер, защото не можем да бъдем все „Ориент”, „барутен погреб” или нечия провинция, нали? БНР и неговата програма за култура и образование трябва поне да се опитват да бъдат част от цивилизацията... И тъй – Рихард Вагнер. Като че ли в световната история няма друг човек на изкуството, предизвикал такива спорове, страсти, възбуда, конфликти. Книгите, написани от негови яростни противници и точно толкова страстни привърженици, запълват цяла библиотека. Човекът Вагнер - изтъкан от фантастични противоречия, е представлявал огромен проблем за околните. Но артистът и творецът Вагнер е още по-голям проблем, особено за изследователи, музиковеди и журналисти. Каквото и да се каже или напише за Вагнер, ще изглежда неточно, непълно, необективно. Ужасно трудно е да се вникне в дълбините на вагнеровия гений и да се осмисли величието на вагнеровото творчество. Една от най-точните съвременни характеристики на това явление принадлежи на писателя от Елзас – Едуард Шире, запознал се с Вагнер по повод премиерата на „Тристан” в Мюнхен: „Ако го погледнеш – в анфас той е Фауст, в профил – Мефистофел. Той бе Протей, чието богатство заслепяваше – енергичен, своеволен, без мярка във всичко, но в същото време всичко у него бе в удивително равновесие, благодарение на всеобхватния му интелект... Той открито се представяше пред всички, не криеше нито достойнствата, нито грешките си, едни магически привличаше, други отблъскваше...”. Тази вечер предлага на слушателите щастливата възможност да се потопят в магията на Вагнер. Такава, каквато остава за поколенията в регистрации на някои от най-изтъкнатите майстори на палката от миналия и настоящия век. Вагнер ще дирижират Шурихт, Фуртвенглер, Караян, Челибидаке, Шолти, Хайтинк, а началото ще сложи един от най-големите диригенти на ХХ век - Отто Клемперер. Невероятно задълбочен и мислещ. Тези качества са се отразявали на избора му на по-бавни темпа, особено към края на кариерата му. Но именно благодарение на темпата, оркестърът на Клемперер звучи не просто богато, а с една особена, величава тържественост. Ще прозвучи увертюрата на „Летящия холандец”. Цялостният запис е осъществен в Студиото на Аби Роуд в Лондон през февруари 1968 от солисти, хора на Би Би Си и Оркестър Нова Филхармония. Още един голям диригент на ХХ век (и също като Клемперер – евреин). Името му е Дьорд Шолти и миналата година целият свят отбеляза 100-годишнината от рождението му. Неговите трактовки съчетават огромни мащаби и експресия с фино изработване на детайлите и драматургична цялостност на интерпретацията. Сред най-големите му постижения и до днес се считат регистрациите на вагнеровите опери, най-вече на тетралогията „Пръстенът на нибелунга”. Но тази вечер ще звучи фрагмент от неговия „Танхойзер”, записан през октомври 1970 година във Виена със съставите на Виенската Държавна опера и издаден от Decca. Фрагмент от „Лоенгрин” ще прозвучи под палката на един от най-авторитетните „вагнерианци” на ХХ век – Херберт фон Караян. Знаменитият запис за EMI с участието на Рене Коло и Анна Томова-Синтова, хора на Дойче Опер – Берлин и Берлинската филхармония, е правен в продължение на няколко години – през декември 1975, март 1976 и май 1981 г. Следва едно от най-романтичните творения на Рихард Вагнер, защото е вдъхновено от голяма любов. Прочутите Песни по стихове на Матилда Везендонк са публикувани през 1857 или 1858 година. Според Ханс Гал „Вагнер е бил музикален драматург – нищо повече. Той е достигал върховете си именно като композитор-поет. Затова от всичките му чисто вокални творби интерес представляват само петте песни по стихове на Везендонк”. Музикалният материал от двете най-хубави песни – „В оранжерията” и „Мечти”, е използван и в „Тристан”– операта, над която Вагнер работи по същото време. Три от песните ще прозвучат в едно от най-хубавите възможни изпълнения – на мецосопраното Джанет Бейкър. Записът датира от 22 март 1973 г. Бейкър е солистка на Кралския Концертгебау оркестър, дирижиран от Бернард Хайтинк. Съпрузите Везендонк – Ото и Матилда, в продължение на години са част от вагнеровия кръг приятели. Ото Везендонк е богат бизнесмен от Рейнланд и живее в Цюрих с младата си жена и двете си деца. Той е великодушен меценат и щедър приятел, винаги готов да помогне на Вагнер със средства. Но Рихард Вагнер е най-неблагодарното същество на света. През целия си живот той се отнася отвратително към всичките си благодетели. В мемоарите си Вагнер доста недружелюбно се изказва за добрия Везендонк и нищо не споменава за отношенията си с Матилда. А любовта му към нея е била повече от страстна. В писмата си до своята сестра Вагнер описва Матилда като най-прекрасното, чисто и благородно същество, но добавя: „И двамата разбирахме, че не можем и да помислим да свържем съдбите си. И ние се отрекохме от мечтата си, отказахме се от егоистичните си желания. Ние търпяхме, страдахме, но обичахме!”. По онова време Вагнер е под мощното въздействие на философията на Шопенхауер, чиято идея е отречението. Но изследователите и до днес не могат със сигурност да кажат, дали все пак Вагнер и Матилда Везендонк не са консумирали на практика любовната страст. Във всеки случай, остават думите, написани от него към нея: „За създаването на „Тристан” съм Ви задължен от цялата си душа во веки веков”. Автобиографичният подтекст на отношенията на Тристан, Изолда и Крал Марк няма нужда от обяснения. Излишни са и разсъжденията кое е било първично – страстта или изкуството в тази история. Очевидно е едно – Вагнер е изгарял като факел. И този огън остава запечатан в партитурата на „Тристан и Изолда”. Фрагмент от „Тристан” – Прелюдът и Любовната смърт на Изолда, ще звучи в изпълнение на Берлинската филхармония под палката на великия Вилхелм Фуртвенглер. Записът е направен в Берлин на 27 април 1954 г. Фуртвенглер е известен с уникалната си диригентска техника. Жестовете му изглеждали съвсем не свързани с музикалния ритъм, а оркестранти сравнявали движенията му с тези на „кукла на конци”. Но едва застанал на пулта, Фуртвенглер поставял целия оркестър под пълна хипноза. Интерпретациите му са характерни с дълбок и богат звук, извисяваща се мелодична линия и взривове на емоционални кулминации. Не само музиковеди и историци го считат за един от най-великите диригенти в историята. Такова е и мнението на на съперника му Артуро Тосканини, на виртуоза Григорий Пятигорски и на нашия съвременник Валерий Гергиев. Следва документален запис, направен през февруари 1993 г. в Мюнхен. Ученикът на Фуртвенглер – знаменитият Серджу Челибидаке, дирижира Мюнхенската филхармония. Подходът на този диригент към музиката често се характеризира не с действията му, а по-скоро с бездействието. Най-често е прието да се обсъжда нежеланието му да прави записи, въпреки че повечето му концерти все пак са записани и след смъртта му са издадени със съгласието на неговите близки. Но самият Челибидаке не им е обръщал никакво внимание и ги е считал за страничен продукт на дейността си. Вместо да мисли за вечността, Челибидаке се е концентрирал върху създаването на всеки отделен концерт на оптималните условия за нещо, наричано от него „трансцедентен опит”. Силно влияние са му оказали някои аспекти на дзен-будизма, от рода на „всяка среща е единствена”. Той е считал за малко вероятно възникването на музикален опит при прослушване на записи, затова е избягвал да слуша такива въобще. Обаче, ако не беше техниката на звукозаписа, кой днес щеше да си спомня за великия Челибидаке? И как щеше да прозвучи изумителната интерпретация на „Зигфрид Идилия” с Мюнхенската филхармония от февруари 1993 г.?... Историята на тази творба е известна. Тя всъщност е единствената вагнерова творба, писана „по случай”. Вагнер никога не е писал нищо „по случай”, а разни „листове от албум” и други подобни дреболии въобще не влизат в сметката. Но Идилията, написана специално за рождения ден на Козима на Рождество през 1870 г., като благодарност и за току-що родения единствен син Зигфрид, е пиеса, достойна за световната си слава. Почти целият тематичен материал е от последното действие на операта „Зигфрид”, а невероятно романтичният начин на поднасяне на този подарък (сутринта на Коледа Вагнер събира приятели-музиканти, разполага ги на стълбището на къщата им и събужда Козима със звуците на Идилията) остава като уникален жест на любов и признателност в световната история. За финала на вечерта остава лебедовата песен на Рихард Вагнер – тържественото сценично представление „Парсифал” от 1882 година. Прелюдията към първото действие ще прозвучи в историческо изпълнение на СО на Радио Щутгарт, записано на 17 март 1966 г. Това е един от последните концерти на великия немски диригент Карл Шурихт, действителен съвременник на Вагнер, защото е роден на 3 юли 1880 г. - три години преди смъртта на великия композитор.
