До 21 март в Националната галерия за чуждестранно изкуство Николай Панайотов представя изложбата си „Мутации”. В нея са показани както мащабни платна с дължина от 5 метра, подсказващи опита на художника в областта на стенописа, така и съвсем малки творби. Между стените свободно са пръснати изрисувани конуси. От тавана пък висят други обемни работи на Панайотов. В един от ъглите на изложбената зала подобно на стадо, тръгнало на паша, са подредени още триизмерни създания. Те едновременно си приличат, но и се различават – като мутации на едни и същи праобрази. Художникът не влага в понятието „мутация” нито положителен, нито отрицателен нюанс.
„Това е естествено състояние на природата, на живата материя, а според мен – и на самия творчески процес – казва той. - Аз самият намирам мутации в нашето балканско всекидневие, в което нещата понякога се променят много витално, много драматично, и често – абсолютно неочаквано.”
Николай Панайотов завършва през 1983 г. специалност стенопис в Националната художествена академия. После преподава в нея. През 1990-а заминава в Париж. Там успява да намери галерии, с които да работи, и колекционери, които ценят изкуството му. Но не прекъсва връзката с родината. Живее и тук, и там. Създал е над 500 кв. метра стенописи и мозайки в България и Франция. Илюстрира книги. Работи активно в полето на живописта и прави по няколко изложби годишно. Преди няколко години купува в севлиевското село Стоките сградата на бившето школо, в което основава артистичния център „Бялото училище”.
„90 процента от работите в тази изложба са направени там, в това училище, което е моето последно огромно ателие – пояснява той. - Това е една прекрасна сграда от 50-те години, с архитектура в сталински стил, която ние варосахме изцяло. Белият цвят за мен е началото, от което се тръгва в изкуството. Има някаква мистика в него. Бялото училище е както изложбена зала, така и ателиета, където аз и моята съпруга работим. Много често посрещаме в него колеги, приятели, които идват да ни видят. Неговият чар е в това, че е самотно в планината, на 200 километра от София. В известен смисъл има и излъчването на съвременен манастир за модерно изкуство. Моята идея е да се излезе от представата, че в България има най-вече старо изкуство. Би трябвало хората, които идват тук, да имат възможност да видят авангардното, новото, живото изкуство и то да бъде подкрепяно от онези, които имат средства, както е навсякъде по света. Това, което е създадено преди нас, е прекрасно, ние обаче не бива да се запечатваме в него. Така ми се струва.”
Бялото училище е подслонявало уъркшоп за визуални изкуства. Николай Панайотов има намерение да организира под покрива на някогашното школо артистични срещи между колеги от страната и чужбина. Споделя, че в село Стоките се чувства свободен и спокоен.
„Аз съм щастлив, че имаме комшии овчари. Ние правим нашата традиционна изложба на Димитровден, когато е празникът на селото. Миналата година моите съселяни бяха много доволни, защото им показах новата си „реколта” през есента и ми казаха, че съм работил както трябва. А това е много симпатично. При нас идват да рисуват деца от селото и от околността. Трябва да ви кажа, че в България откривам нещо интересно: като че ли най-обикновените хора са ми по-интересни, отколкото такива, които са в горния етаж на обществото, във финансовите и политическите кръгове. И като че ли за мен е по-ценно общуването с хората от селото, които са се съхранили. Другите, които са се комерсиализирали, са ми скучни.”
Снимки: Венета Павлова
