През септември 1812 се ражда на една от най-светлите личности в историята на Българското Православие – Иларион Макариополски, известен като водач на църковно-националната ни борба през Възраждането. Истинското му име е Стоян Стоянов Михайловски и е чичо на известния български поет и философ Стоян Михайловски. Иларион е духовническото име, което приема когато се замонашва. Роден е в старопланинския град Елена, наричан още „Българският Витлеем”, заради трите черкви, които със звъна на камбаните си изпълвали свободния възрожденски дух на еленчани. Едва четиригодишен малкият Стоян отишъл на поклонение с родителите си и други свои близки в Йерусалим. Това за времето си било истинско пътешествие и духовно изпитание, което вероятно оставило трайни следи в детската му душа. Още много млад Стоян започва да проявява интерес към светините и използвал всяка свободна минута да чете религиозна книжнина. Усетили стремежа му да се просвещава духовно родителите му го представили на духовника Арсений при Хилендарския метох в Елена. По-късно, през есента на 1831 г. Стоян Михайловски заминава с двама монаси за Хилендарския манастир в Света Гора. Там става послушник и бързо разкрива способностите си и още на следващата година и става монах.
„В Хилендарския манастир Иларион Макариополски научава, че в една килия стои затворен калугерът-бунтар Неофит Петрович (Бозвелията) и се поинтересувал дали може да му носи храна вместо монаха, който ходел при него – разказва богословът проф. Иван Желев. – За известно време му разрешили. Така Иларион успял в продължение на месеци да общува с Неофит Бозвели, една луда глава – повече бунтар отколкото духовник. Благодарение на тези срещи били посети семената на свободомислието и стремежа да се работи за освобождението на целия народ от османско владичество. Тези срещи станали достояние на патриарха в Цариград и веднага забранили на младия монах да посещава затворника, но тези първи уроци по свободолюбие и то в една автентична форма дали своя плод. В Елена Иларион също присъствал, като дете, на мъжките разговори за освобождение, но при Неофит Бозвелията вероятно е получил съвсем точни указания какво и по какъв начин да се прави. И сигурно Доколкото е зависела по-нататъшната му кариера, тя е била вдъхновена от уроците на Неофит Бозвелията.”
Жаждата му за знания го отвежда за две години в гръцкото училище в Карея – където е и централното управление на манастирите в Света Гора. През 1834 постъпва в училището на прочутия педагог и философ Теофилос Каирис на остров Андрос, един от Цикладските острови на Бяло море, където се учили децата на много родолюбиви българи. Въпреки враждебната гръкоезична среда в която се учил, Иларион успявал заедно с останалите българи да укрепи българското си самосъзнание. Така те основали тайно родолюбивото „Славянобългарско ученолюбиво дружество”, което да работи за „свестяване” на българския народ с просвета. През 1841 продължава образованието си в Цариград и подкрепя Неофит Бозвели в борбата за църковно-национална независимост. Заради дръзкото му Прошение до Високата порта с искания за самостоятелна българска църква го заточват за пет години в Света гора. Когато започва да се формира средището на българщината в Цариград, го поканват да оглави духовната общност там. „Това не е случайно, именно в столицата на империята е имало възможност стотиците хиляди българи живеещи постоянно или временно пребиваващи там да се обособят в общност с влияние пред турската власт – отбелязва проф. Иван Желев. – Полека-лека той се издигнал като духовник на Цариградската патриаршия, към която се е числяла нашата Църква. Там го ръкополагат за епископ. Когато идва часът, той заедно с още двама души – Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски оглавяват борбата за независима Българска църква. Не става дума за национална независимост, и клирици, и народ осъзнавали, че за нея било твърде рано. Защото е било по-важно да се освободят духовно, а после да мислят за гражданска свобода. Пътят му никак не е бил лек. Изпратен е на заточение, защото на тържествената великденска литургия на 3 април 1860 г. не споменава цариградския патриарх и открито изразява желанието на българския народ да скъса с гръцката църковна зависимост и върховенството на Цариград. Когато се учредила Българската екзархия (1870), той става член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия Свети Синод на църквата ни. През 1872 е избран за Търновски митрополит – един от първите ни митрополити. Забележително е неговото идване в България през есента на 1872. Той пътува с кораб до Варна, оттам през Русе за Търново. Навсякъде заедно с ликуващите българи и турската власт го посреща с огромни почести. Дори някои източници споменават, че имало указание за турските власти да внимават, че е голям човек и може да докара големи главоболия на властта. Затова навсякъде го посрещат войскови части. Малко след като се установява в Търновската епархия поставя основите на Петропавловското духовно училище през 1874, в манастира „Св. Петър и Павел” край Лясковец, на няколко километра от Търново. Осъзнал необходимостта от просветен клир, направил всичко възможно Българската църква да има поне средно духовно училище в пределите на страната.”
За съжаление не успява да довърши докрай започнатото и умира едва на 41 годишна възраст през 1875г. “Ние можем да го запомним в няколко плана – продължава професор Желев. – Първо като един борец за свобода, второ като духовник, поел трудния път не за да прави кариера, не за да търси облаги, а за да върви по трънливия път на духовника, който в онова време бил и народен водач. Именно духовниците тогава били и най-образованите. Когато дошъл в Търново, едва ли е имало българин с по-високо образование. Той е завършил няколко духовни школи, все гръцки и чак до Атина стигнал. Другото, с което трябва да го запомним е способността му да търси изход от трудното положение, без да се правят компромиси. Годините, в които живее, не са лесни и самите борци за българска свобода са били разделени между духовната и националната независимост. Но той успява да постигне баланс и получава признание от местната власт. Използвайки малките свободи в Османската империя, Иларион Макариополски стига до осъществяването на свободата на Българската църква, но за съжаление той не доживява политическата свобода на България през 1878 г. Все пак в смелите си прозрения, той е виждал тази свобода. Не е случайно, че умира в Цариград, защото именно в този град той основно е работил, там е постигнал най-много за свободата и независимостта на българския народ. Днес, Всички българи, които минават през Желязната църква „Св. Стефан” в Истанбул, имат възможност да се поклонят на гроба му.”
Снимки: wikipedia.org
