Навършват се 135 години от Освобождението на България от петвековно османско владичество. На 3 март – националния ни празник, преди 135 години в Сан Стефано край Цариград се подписва договор, който слага край на Руско-турската война от 1877-78 г. и създава условия българската държава да бъде възродена отново. Този ден идва след повече от век национално възраждане и освободителни борби. Освобождението става възможно в контекста на поредната криза в Югоизточна Европа. През лятото на 1875 година избухва въстание в Босна и Херцеговина. Българските революционери стигат до решението, че това е благоприятна възможност и за България, че моментът за бунт е назрял и у нас. Ето какво казва в интервю за Радио България проф. Илия Тодев, директор на Института за исторически изследвания при БАН:
Тяхната преценка е, че само с въстание Българският въпрос може да бъде решен и българите да възстановят отново своята държавност. В съответствие с това решение от лятото на 1875-а най-напред се организира въстание в Стара Загора през септември. То не получава размах, не е достатъчно добре подготвено. Въпреки този неуспех, последователните революционери от Българския революционен централен комитет не се отказват, а започват да работят за бунт през пролетта на 1876 година. Априлското въстание има значително по-голям размах. Въпреки че на бойното поле бунтовниците не печелят кой знае какви победи срещу многократно превъзхождащия ги противник, че въстанието е разгромено, а населението е подложено на репресии, то изиграва ролята си и точно затова е успешно.
Въстанието изостря Източната криза. Заради жестокото му потушаване Българският въпрос е в центъра на тази криза, за жертвите и българската кауза се изказват личности като Юго, Достоевски, Тургенев, Гарибалди... Европейският печат изобилства с публикации на тази тема. Великите сили са принудени да вземат позиция и така се стига до Руско-турската освободителна за България война. Отношението им към военното решаване на въпроса обаче не е еднозначно.
По това време интерес от изостряне на Източната криза има главно Германия на княз Бисмарк – отбелязва проф. Тодев. – След като Бисмарк разгромява Франция веднъж, той би искал да я разгроми втори път, затова му е необходима благоприятна разстановка на силите. Преди всичко той иска да ангажира вниманието на Русия в Източния въпрос. Русия пък от своя страна смята, че балансът в Европа без достатъчно силна Франция не е възможен. Австро-Унгария е заинтересована от преразглеждане на статуквото, има интереси на Балканите, иска да разшири своето влияние в региона. Така че, до известна степен условно, тя също подкрепя политиката на Германия. Много интересна е позицията на Англия – продължава Илия Тодев. – Англия е против преразглеждането на статуквото. На власт по това време е консервативното правителство на Бенджамин Дизраели. Той е категорично против война на Русия на Балканите. Но неговите противници, либералите на Гладстон, разгръщат една много интензивна и продължителна кампания, която остава в историята с името „българска агитация”. След дивашкото потушаване на Априлското въстание английските либерали се обявяват срещу политиката на Дизраели, която покровителства Турция. По този начин до голяма степен е неутрализиран най-големият съюзник на Османската империя – английският консерватизъм.
Две десетилетия след поражението в Кримската война Русия се опасява от ново, обединено срещу нея противопоставяне на Великите сили. Освен това, тя не се чувства готова за нов военен конфликт. Руското общество е до известна степен раздвоено. Противниците на войната не искат Русия да воюва точно в този момент, когато страната има икономически проблеми, прави се преустройство на армията, а превъоръжаването й още не е завършило. Много по-силни са обаче настроенията на славянофилите в полза на една освободителна война.
Император Александър ІІ е чувствителен човек, той познава и обича българите, интересува се от тяхното минало и настояще. Но се страхува от Кримския синдром – посочва проф. Тодев. – Княз Горчаков, канцлер и външен министър, има голямо влияние в определянето на руската политика. Той е за мирно решение, за конференции, за действия в рамките на „европейския концерт”. Но пък царицата например е категорично „за” воденето на война.
В края на 1876 – началото на 1877 г. в Цариград се провежда конференция на посланиците на Великите сили, посветена на Източната криза. Но Високата порта отказва да изпълни нейните решения за териториални промени и създаване на автономни области. През март в британската столица е подписан и т.нар. Лондонски протокол – последен дипломатически опит за въздействие върху Османската империя. И този опит е безуспешен. Така Русия получава картбланш от Великите сили да действа и цар Александър Втори с манифест обявява война на Османската империя на 12 /24 април по нов стил/. В хода й има драматични моменти и масов героизъм: в боевете при Стара Загора, при Шипка, особено тежка, с много жертви, е обсадата на Плевен...
В крайна сметка Русия печели бляскава победа на бойното поле. Плевен е превзет, следва преминаването на Балкана при сурови зимни условия – една възхитителна бойна операция – отбелязва историкът. – Следващите няколко големи сражения също са спечелени от руската армия. И всъщност Турция е изправена пред разгром. Тя е спасена от този разгром главно чрез намесата на западните сили, преди всичко на Англия, отчасти и на колебаещата се Австро-Унгария.
Българите участват активно в своето освобождение – с опълченски части в състава на руската армия, с многобройни чети в тила на противника, с разузнаване, със средства и медицинска помощ. Населението масово помага с храна и подслон.
На бойния театър има кореспонденти на европейски вестници, които отразяват в подробности развитието на военните действия. Първоначално в европейската преса преобладават позитивни настроения към водената от Русия война, тъй като тя застава зад една хуманитарна кауза, породена от Априлското въстание – отбелязва Илия Тодев. – Но когато се вижда, че Русия разгромява почти напълно Турция, че може да завладее Цариград и проливите, се събуждат стари страхове – да не би да бъде нарушено европейското равновесие. Англия вкарва своя флот в Мраморно море и заплашва, че ако русите превземат Цариград, ще обяви война на Русия. Т.е. тази Кримска коалиция, от която се страхува руското общество и лично императорът, започва почти да се очертава на хоризонта. И това вече принуждава Русия да сключи Санстефанския мирен договор, който е прелиминарен, предварителен, т.е – неокончателен и следователно подлежащ на преразглеждане и утвърждаване.
Така се стига до Берлинския конгрес на Великите сили, на който Санстефанският договор е подложен на драстична ревизия. От Северна България и Софийски окръг е създадено Княжество България. Територията на юг от Стара планина е обособена в Източна Румелия – автономна област в Османската империя. Земите в Македония и Одринска Тракия са върнати на султана. Обединението на българите в една държава се превръща в национален идеал. Седем години след края на Руско-турската война се извършва Съединението на Северна и Южна България. През следващия век страната ни се включва в няколко войни в името на този идеал. Има успехи, търпи и тежки крушения. Освобождението обаче открива пътя за европейско развитие на България. Година след него страната ни има парламент и демократична конституция, започва изграждането на администрация в столицата и страната. Строят се фабрики, шосета и железопътни линии, модернизира се селското стопанство, създават се условия за появата на просветни и културни учреждения от европейски тип.
