-10:0-24:0-36 до годишните награди на БНР "Сирак Скитник"
Днес България отбелязва своя национален празник. На 3 март преди 136 години в Сан Стефано край Истанбул е подписан мирният договор, с който завършва Руско-турската война от 1877-78 г. След близо пет века османско владичество пред нашите предци се откриват нови хоризонти: за възстановяване на българската държавност, за европейско развитие на страната. Освобождението е предхождано от революционен подем в Османската империя. През 1875 г. избухва въстание в Босна и Херцеговина. Година по-късно – Априлското въстание в България. Част от неговите лидери се надяват на успех на бунта. Други залагат на идеята да бъде привлечено вниманието на Великите сили, които да се намесят в разрешаването на Българския въпрос. Въстанието е потопено в кръв, отзвукът от жестокото му потушаване разтърсва Европа.
Априлското въстание е върхова изява на нашето национално-освободително движение. То изиграва изключително важна роля за задълбочаване на т.нар. Източна криза – казва в интервю за Радио България проф. д-р Пламен Митев, декан на Историческия факултет в Софийския университет. – Именно в контекста на тази криза то довежда до постепенна промяна на водената от Великите сили политика по отношение на Османската империя. Първоначално е свикана дипломатическа конференция в Цариград за мирно решение на възникналите конфликти на Балканите. След провала й обаче се стига до военно решение на Източната криза. Много важен в това отношение е и международният отзвук на събитията в българските земи от пролетта на 1876 г., тъкмо той допринася за сериозна промяна в отношението на гражданските общества в Европа. Общественото мнение оказва огромен натиск върху правителствата на Великите сили и те постепенно са принудени да коригират своето поведение по отношение на събитията, свързани с Източната криза.
Снимка: БГНЕС
Колкото до тази криза, тя не трябва да се свежда единствено и само до проблемите на Балканите, отбелязва проф. Митев. Тя засяга много повече аспекти, свързани със съдбата на Османската империя, която притежава стратегически важни за Великите сили територии в Близкия и Средния Изток. Великобритания твърдо отстоява съхраняване на статуквото, независимо от въстанията в Босна и Херцеговина и в българските земи. Позицията на Франция и Италия е по-умерена, доколкото те стоят по-встрани от големите проблеми на Балканите. Но речите на Виктор Юго в парламента и публикациите във френската преса предизвикват категорична подкрепа за страдащото християнско население. Германският канцлер Бисмарк, ловък дипломат, предприема сложни ходове, оставяйки други да вадят горещите картофи от огъня. От друга страна, Австро-Унгария говори за съхраняване на статуквото, но задкулисно действа за неговото разрушаване, доколкото интересите й са насочени към Босна и Херцеговина. Виенската дипломация има важна роля за подпомагане на въстаническите действия в тези две бунтовни провинции. Тя подкрепя и подготовката на Черна Гора и Сърбия за предстояща война с Турция. Това задкулисно дирижиране от страна на Австро-Унгария изиграва важна роля за определяне поведението на Русия. Победена в Кримската война, тя трябва стриктно да се съобразява с клаузите на Парижкия мирен договор от 1856 г. Ето защо руската дипломация много внимателно се опитва да защитава интересите си на Балканите, без да предизвиква общоевропейска реакция.
Княз Горчаков като ръководител на тогавашното руско правителство трябвало да демонстрира от една страна дистанцираност от военните действия на Балканите – отбелязва Пламен Митев. – Но от друга страна и военното лоби, и самият император търсят възможни начини за реванш по отношение на преживяната през Кримската война катастрофа. В този смисъл, руската политика спрямо българите и Източната криза изглежда противоречива. Но, ако погледнем зад кулисите на това противоречие, ще видим, че има последователност – едно непрекъснато търсене на възможност за нанасяне на удар по диктата на Парижкия мирен договор от една страна, а от друга – непрекъснат стремеж за подпомагане на освободителните борби на балканските народи.
На 12 (24 април по нов стил) 1877 г. в гр. Кишинев руският император Александър II с манифест обявява война на Османската империя. Противникът е по-многочислен, по-добре въоръжен и по-добре подготвен за войната. В хода й има критични моменти като боевете при Стара Загора, при прохода Шипка, при обсадата на Плевен, по време на тежкия зимен преход през Стара планина… В тези моменти руската армия показва чудеса от издръжливост и героизъм. Наистина в тази война решаващ фактор се оказва справедливата кауза. Русите и хората от други националности в освободителните войски участват с изключително съпричастие и дават всичко от себе си. От голямо значение е и много активната помощ на българите.
Когато говорим за ролята на българското население във войната, ние сме свикнали да съсредоточаваме вниманието си върху ролята на Опълчението, която е безспорна. Достатъчно е да си припомним например боевете при Шипка – посочва проф. Митев. – Но освен Опълчението, българско участие във войната има и в други области. Много важна е мисията на българите, изпълняващи разузнавателни задачи, става дума за широка мрежа, която се поддържа в тила на турската армия. Достатъчно е да си припомним как османското командване е заблудено относно конкретния план за прехвърляне на руските войски на юг от река Дунав.
Денят на Освобождението е ден на почит към паметта на воините от руската армия – представители на руския и други народи, както и на българите, дали живота си за независимостта на България. Страната е осеяна с многобройни паметници на загиналите във войната. Но Трети март е и ден на оптимизъм, защото тогава България възкръсва за нов живот, за няколко десетилетия се превръща в бързо развиваща се страна с добре развита икономика и култура.
