Започнахме годината с „Борис Годунов”. В месеца на рождението на певеца предлагаме няколко знакови заглавия, в изключително ценни интерпретации.
Михаил Глинка - „Иван Сусанин” (Живот за царя). Една от основополагащите творби в руското оперно творчество. И е странно, че е много рядко представяна и още по-рядко записвана. Първият запис, разбира се, е на Болшой театър, 1947 г. А вторият е тъкмо този, от който ще слушаме: 1954 г., РАІ Милано. Записите на творбата, всички до сега, са едва 12, сред които българите имат много сериозно присъствие - три от тях са с Борис Христов, един е на Софийската опера (диригент Иван Маринов) и още един от София, с Емил Чакъров. За повечето меломани известен е записът на Борис Христов под диригентството на Игор Маркевич, с оркестър „Ламурьо”, от 1957 г., студиен. Изскочи и още един, нелегален запис, от 1955 г., от Белград, под диригентството на Оскар Данон. Особеното, отличителното за това изпълнение е, че е на руски. За съжаление е много ошумен, натрапчиво се чува и гласът на суфльора, затова предпочитанието ни се насочи към първия, ранния, запис. (Но в ново издание).
Интересна е тази 1954 г., оказва се много съществена по отношение на руския репертоар на Борис Христов. Юни месец дебютира в ролята на Кочубей, в операта на Чайковски „Мазепа”. В края на ноември-началото на декември, в рамките само на една седмица, осъществява още два дебюта: в „Псковитянка” или „Иван Грозни”) от Римски Корсаков и във „Иван Сусанин”. Към което се прибавя и един нов „Борис Годунов” в Тулуза.
За какво става дума в операта „Иван Сусанин” от Глинка. Поляците са нахлули в Русия, водят се сражения. В село Домнино селяните са дочули, че руското опълчение печели битки. Антонида, дъщерята на селянина Иван Сусанин е неспокойна - годеникът й Богдан Собинин също е заминал да се сръжава. И ето че гласът му се чува отдалеч, завръща се като вдъхва надежда за скорошна победа. Затова и двамата влюбени искат да вдигнат сватба. Но Сусанин е тревожен и ги възпира. Но най-сетне скланя пред настоятелните молби на младите. Това се случва във втората картина. В третата действието се развива в Полския кралски двор. Сигизмунд е уверен в победата си. Но пристига пратеник, който съобщава, че народът се е вдигнал на въстание. Поляците веднага трябва да се отправят на бой и да хванат подстрекателя на бунта Минин. Следващата картина е в дома на Сусанин, подготовка за сватба, в действието се включва и още едно действащо лице - малкият храненик на Сусанин - Ваня. Сватбената церемония бива прекъсната обаче от поляците, които хващат Сусанин и му нареждат да ги отведе до лагера на Минин. Сусанин се съгласява привидно, но неговият план е друг: той ще отведе поляците в най-дълбоки дъбрави, където ги чака само смърт. А на храненика си Ваня пошепва да тича към лагера на руснаците и да ги предупреди за опасността и появилите се наблизо поляци. Ваня успява да изпълни поръчението. Поляците не разбират как ги е подвел Сусанин и го убиват, но руснаците вече са успяли да се подготвят и разгромяват врага. Операта завършва със значенитото Слався! Химн, който с годините ще се утвърди трайно в руската музика.
Изпълнителите в „Иван Сусанин” от Глинка: Виргиния Дзеани (Антонида), Ана Мария Рота (Ваня) Джузепе Кампора (Собинин), Борис Христов - Иван Сусанин. Хора и оркестър на Италианското радиов Милано, дирижира Алфредо Симонето.
Следващата опера, от която ще чуем също фрагменти е „Княз Игор” от Бородин. Две партии изпълнява Борис Христов в тази опера, два образа гради, по интересен и дълбоко премислен начин. Ето част от анализа, който прави на интерпретацията на тези образи биографа на Борис Христов Карло Курами, в най-сериозната и професионално издържана книга за живота и изкуството на българския бас. „Княз Галицки принадлежи към групата образи, които в известен смисъл са трудни за дефиниране. Сцените, в които има възможност да блесне, са обективно малко на брой и често неговите изпълнители се поддават на съблазънта да го представят като обичайния сатрап, добрал се до властта и твърдо решен да я използва. Противно на това, във виждането на Христов Галицки не е единствено поредният лош герой, който само чака зет си, законния владетел да замине, за да заграби имотите и богатствата му. Макар да е явно, че става дума за развратник, Христов никога не губи достойнство, като в това се различава от Пирогов в изданието на Мелодия: там руският артист отдава малко над редовете и в своята характеризация отдава повече значение на изразяването на символичния сблъсък, отколкото да представи жив човешки образ. У Христов няма нищо подобно: в неговия Галицки се усеща, че е бил смел войн, който обаче (по ранг и поради липса на личностни качества) е лишен от възможността да командва, и когато такава възможност му се отдава, той се вкопчва във властта с нахална самонадеяна наглост.
Всъщност става дума за неудачник, който като се перчи и обявява собствената си философия в прочутата Наздравица, всъщност се мъчи да скрие страха си от възмездието и много добре си дава сметка за това, че стои по-ниско от Игор, не толкова физически, колкото морално. От друга страна това особено виждане е плод на еволюцията на Христов като артист./.../
Всъщност Галицки е благородник по рождение, а Кончак е варварин и да представиш първия по брутален начи, а втория като великодушен, вече само по себе си е нещо добре измислено в театрален план и със сигурност е ефектно. И ефектът е още по-голям, ако физическият образ на двамата отразява повече положението им, отколкото характерите. В този случай сценичните фотографии са за пример: докато погледът на Кончак святка страшно, Галицки на Борис Христов е рус и симпатичен здравеняк, с две думи - очарователен. И във вокален план грубостта на героя, отстъпва място на изключително дълбоко психологично вникване.
Кончак в известен смисъл е позитивното „алтер его” на княз Галицки. И Борис Христов не случайно винаги е изпълнявал и двете роли. Христов представя своя хан Кончак като хитър и достоен вожд на орда. Варварин, който почти изглежда по-цивилизован от събеседника си; човек, нелишен от известна интелектуална рафинираност, на когото е приятно да помилва победения в битката противник и дори да му подскаже, че могат да бъда приятели.
Няколко записа на Борис Христов в операта на Бородин са стигнали до нас. Прочут е Чикагският, от който има и великолепни снимки. А когато - в половецкото действие - се появил с истински сокол на ръката, публиката била повече от впечатлена. Има един пиратски запис от 1956 г., от Неапол и един на ЕМІ от 1966 г. с български солисти и под диригентството на Йежи Семков.
Този, които ние ще слушаме е от 1964 г., с оркестъра и хора на Римската опера. Дирижира Армандо ла Роза Пароди. Изпълнителите: Княз Игор - баритонът Джузепе Тадеи, Ярославна - сопраното Маргарита Калмус, Кончаковна - мецото Оралия Домингес, Княз Владимир Игоревич - тенорът Луиджи Инфантино. Исторически и почти непознат запис на операта с участието на Борис Христов в двете партии - на Княз Галицки и на Хан Кончак. Записът е от 1964 г., участват хорът и оркестъра на РАІ- Рим с диригент Армандо ла Роза Пароси.
Солисти: Джузепе Тадеи, Маргарита Калвус, Оралия Домингес, Луиджи Инфантино.
И още един рядък запис, който ще звучи за пръв път: „Псковитянка” (или „Иван Грозни” от Римски-Корсаков. Много рядко заглавие. Ако се доверим на авторитетен английски дискографски сайт - досега са известни едва 5 записа на операта. Изпълнението с участието на Борис Христов е от Рим, 1969 г., документален запис, осъществен е с хора и оркестъра на Римската опера.
Малко подробности около този спектакъл - отново ги намираме в книгата на Модуньо и Курами. Оттам научаваме, че Борис Христов вече е пял един път партията на Иван Грозни в Триест, година по-рано, през 1968 г. „Естествено, Римската опера - повече, отколкото театъра в Триест, обръща прожекторите към събитието не толкова заради останалата част от състава (наистина, той не е забележителен), колкото към изключителния експеримент на един гениален американски диригент, слънчевия и възторжен Томас Шипърс и един бас - също толкова известен, но мрачен, като обвит в плаща на нощта, идиоматически и духовно свързан като никой друг с репертоара на Великата петора. Обаче между Томи и Борис не се поражда особен контакт: пресконференцията за представянето на операта се превръща в лекция на Христов за Римски-Корсаков и руската мелодрама, която омагьосва препълненото фоайе. Славянското „призвание” на Шипърс се оказва повече търсено, отколкото същностно; всичките критики за постановката определят Христов като единственото престижно присъствие в спектакъла и оценяват високо сценичната му сила - от излизането на сцената на кон, дори малко прекалено живо, до трагичния финал.”
17 май, 20.00 часа
