Съдбата на Орфей, победил със звука на своята лира адските сили, е най-яркият оперен мит – митът за свръхестествената сила на музиката, която поставена в служба на любовта побеждава смъртта.
С Орфей е свързано и началото на историята на операта, създадена през 17 век в барокова Италия с двете „Евридика”. И двете опери са представени във Флоренция в двореца Пити. Първата е на Якопо Пери, като сам Пери изпълнява партията на Орфей на премиерата. Написана е за сватбата на Мария Медичи и Анри IV и представена пред 200 души на 6 октомври 1600 г. След две години на 5 декември 1602 се играе и операта на Джулио Качини. Ще споменем и „Орфей” на Клаудио Монтеверди с премиера в Мантуа през 1607 г., както и римската премиера през 1619 г. на „Смъртта на Орфей“ на Стефано Ланди. Хайнрих Шюц, Луиджи Роси и Жан-Батист Люли също пресъздават с музика живота на тракиеца Орфей.
Така стигаме до 18 век и операта, която ще преобърне разбиранията за композиране. Изобщо не е за учудване, че това става именно с мита за Орфей. Подхранен от този мит „Орфей и Евридика” на Кристоф Вилибалд Глук на свой ред се превръща в мит: виенската версия, а след нея и парижката дълго време били смятани от музикалните историци като отправна точка за реформата на Глук, като възраждане на оперния жанр, освободен от условностите на барока. Трябва да се знае обаче, че дълго време тези две първи партитури били непознати за публиката, тъй като се играела версията от 19 век на Ектор Берлиоз (части от парижката версия той адаптирал за мецосопранът Полин Виардо). Във виенската версия партията на Орфей била написана за кастрата Гаетано Гуадани, който бил на 33 години по време на спектаклите. Освен това в първата версия Глук използвал твърде характерни за времето инструменти като шалюмо, корнет и английски род, заменени в Париж от обои и кларинети.
Музиката на Орфей била композирана през зимата на 1761/62, а лятото на 1772 представена на фрагменти в тесен кръг на „приятели на реформата”. Премиерата била на 5 октомври 1762 г. в градския театър във Виена за празник на австрийския суверен. Това било театрален спектакъл събрал най-добрите артисти на Виена за представление пред избрана публика. Дирижирал сам авторът. Реакцията на публика била сдържана. Обвинявали Глук, че в операта му страстите не са ярки, че преходите от едно към друго емоционално състояние са прекалено бързи. Едва след няколко спектакъла настъпило разведряване, въпреки че мърморенето на консервативните дворцови кръгове продължило.
Скоро след това партитурата била отпечатана в Париж. В Италия в преработен вид била играна в двореца в Парма като част от триптих наречен „Празници на Аполон”. През 1774 г. дошъл ред на парижкото представление с нов текст на френски, с добавени вокални, танцови и инструментални номера и с нови щрихи, които направили оркестрацията още по-великолепна.
Когато започнах да пиша музиката на тази опера имах намерението да я избавя от всякакви злоупотреби, промъкнали се в оперите поради суетността на певците и отстъпчивостта на композиторите, които така дълго развалят италианската опера – пише Глук. Исках да огранича музиката в операта до рамките на действителното й предназначение – да служи за засилване на изразителността на поезията, без да става причина за прекъсване на действието и да го охлажда чрез излишни украшения.
Вероятно най-точно описание на ситуацията по време на премиерата на операта дава музикологът Анна Амалия Аберт: С оглед на заглавието публиката е очаквала да види една нормална италианска опера. Това, което й се поднася, не е нищо друго освен монументални идеи на така странните балети, само че във формата на опера. Вместо разкошните, често сменящи се декорации, имало четири големи картини, познатата изкусно заплетена мрежа от интриги е заменена с праволинейно произшествие, като носители на голямата идея, на мястото на шестте или седемте действащи лица, които движат действието, виждаме само три. Хорът участва в действието наравно със солистите, а вместо стереотипната смяна на речитативи и арии е налице поредица от компактни, големи сцени. Несъмнено дори на културната виенска публика е било необходимо известно време, за да асимилира тези новости, като за нейна чест трябва да кажем, че това време не продължило дълго.
Избраните фрагменти в предаването ще представят Агнес Балтса - мецосопран, Дитрих Фишер Дискау – баритон и контратенорите Дейвид Даниелс и Андреас Шол – Орфей, Гундула Яновиц - Евридика, Еда Мозер – Амур и диригентите Рикардо Мути, Карл Рихтер и Роджър Норингтън.
сряда, 6 август, от 14.30 часа
