Чуйте жуженето на стършелите Румен Белчев и Вичо Балабанов
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Гнездото на стършелите” – съвместна продукция на вестник „Стършел” и редакция „Хумор и сатира” на Българското национално радио.
Вичо, братче, откакто от най-високо място ни се скараха, че саботираме здравната, съдебната, спортната и всички останали реформи, като се наливаме с ракия и замезваме с пушена сланинка, започнах да изпитвам известни подозрения, че някой планира да ме превърне в тревопасно. Подозренията ми започнаха да стават повече от обосновани, когато пред кварталния супер кукна съмнителен субект с натъпкани листа лапад в чантата. Цяла зима го нямаше - сега - моля ви се - яви се и настойчиво, започна да ми пробутва тая зеления. Съвсем се убедих, когато срещу него са настани женица и взе да ме агитира да мина на коприва. А всички съмнения отпаднаха, когато в новините ми казаха, че започват пости. И веднага след това - за да видим колко е лошо да се яде, ми пуснаха едно-две готварски риалитита. Риалити на чужд език ще да рече реалност - в смисъл, че те това е животът, а всичко останало е лъжа, илюзия, пропаганда и опорни точки, внушени от вражески централи. Очевидно живеем, както би казала бабата езотеричка от втори етаж, в паралелни светове. В единия се налага да пасем лапад, в другия - да панираме бутчета с джинджифил. Какво беше това, джинджифил, убий ме – не знам! В единия си държим ръцете в джобовете като минаваме покрай спирките, в другия - хората се обичат, уважават, никъде не си бъркат, а напротив. В единия - сутрин хвърляме две шепи вода на муцуната, обуваме в бързината различни чорапи и тичаме по стълбите, защото трябва да стигнем навреме на работа, в другия - мъжете си обличат роклички и пеят с тънки гласчета. Жените, съответно - с дрезгави басчета, като се подрапкват тук-там. Пък в нашия не се пее – вечер след десет не бива, сутрин след осем – няма кога. Изглежда лападът действа бързо, защото забелязвам, че от известно време вече сигурно отстрани изглеждаме като тревопасни или за такива ни мислят - поне такова впечатление се натрапва, като отвори човек вестниците. В единия всички, освен някои злонамерени типове са добри, загрижени за бъдещето и лапада за целокупното население, в другия – освен онези някои типове злонамерени, всички останали са добри, загрижени за бъдещето, благоденствието и лапада. Има избор, позиция и разнообразие в нашата журналистика – в единия вестник можеш да започнеш с добрите, в другия - с лошите. Сутрин и вечер умни говорящи глави в телевизорите ни обясняват кротко и простичко - като на чифто или не толкова чифто копитни как те, точно те и никой друг ще ни изведат от кризата, до която ни докараха престъпните предишни управления и заведат на място злачно и прохладно - в смисъл - на добра паша. Затова трябва сега да слушаме внимателно, да слушкаме, да ръпаме лапад и коприва и да вървим вкупом точно в правилната, тяхната посока. И така - докато в една хубава сутрин забележим, че вече не ни пука дали чорапите са еднакви или различни - защото и без това патъците няма да ни стават – те не са пригодени за чифтокопитни. За нечифто пък – съвсем! Може би се чудиш, защо днес ме доведоха под стража в студиото. Пуснаха ме колкото да си прочета текста и веднага ме прибират обратно. А всичко започна така хубаво – седях си на маса, имах пържени картофки и биричка. И тогава при мен седна някакъв човек. И напсува скапания ден. - Какво толкова му е на деня? – попитах. - Изключително скапан – каза човекът. - От сутринта като са ме гепили едни обосновани подозрения... Вече всички подозирам! Подозирам, че на правителството не му пука за мен. И на министерството. И на службите. Какви ги говоря – и на Меркел не й пука за мен. Даже обосновано подозирам, че изобщо не подозира за съществуването ми. Като логично следствие – не й пука! Затова след обстоен размисъл стигнах до заключението, че моята сигурност си е лично моя и няма защо да чакам някой да ми я осигурява... Излязох сутринта за цигари, гледам, до будката изключително подозрително клечи някакво хлапе, и вика - чичо, дай двайсет стотинки. Взех решителни и конкретни мерки за осигуряване на сигурността в махалата - заших му един зад врата и му обещах ако го видя още веднъж, да му строша и двата крака. От магазина ми изказаха благодарност и ме черпиха с кафе – хлапето им пречело на оборота. После, на спирката, гледам - още един изключително подозрителен тип. Дебел – извънредно съмнително дебел – ей така – обиколката му голяма само на корема, а отзад – няма никой! Обиколих го два пъти, след което го сритах тук-там, отпред-отзад, колкото да го обезопася и когато падна на тротоара, седнах самоотвержено върху него, побих го малко и извърших граждански арест. Хората от спирката първо се разбягаха, после, като видяха, че онзи си е просто дебел и няма нищо под палтото, дойдоха да ме снимат и да ме хвалят за проявената гражданска инициатива!... Живеем в опасна среда! Само след десет метра, на ъгъла – някакъв пече дюнери и докато чака поредната невинна жертва, дялка с ей толчав нож месото по шиша. Отивам аз при него и викам – ей, приятел, дай тоя нож, че да знаеш колко си ми подозрителен, а той – пита голям, малък или среден и с какви сосове. Прави се, че не разбира! Съвсем обосновано го заподозрях, скочих през тезгяха и му резнах малко от ухото с ножа, защото го дърпаше и не си го даваше. После се отбих тук за едно... И какво да видя – всички маси подозрително заети, само при вас има място... Как ще ми обясните, че само при вас има свободно място? Според мен – няма начин това да е чиста случайност и стечение на обстоятелствата... Да имате да ми кажете нещо? Това, Вичо, вече беше прекалено, да не говорим за подозрително, но нали съм кротка натура, почтен консуматор на бира с картофки, човек на добре премислените действия и враг на емоционалните изблици, преглътнах обидата с достойнство и половин халба. И чак след това го вдигнах. Във въздуха го вдигнах, с контролиран взрив – в днешно време човек трябва да е обосновано предпазлив и внимателен!...
