Част I
Едно от събитията през изминалата седмица е лекарският протест, който уж набра сила, пък после стихна. Болката се появи и отшумя. Ех, Вичо, неведоми са пътищата Божии и не се знае до коя клинична пътека могат да те отведат. Още по-лошо е когато си влюбен. Нали любовта е сляпа може да попаднеш на любов във бяла престилка. Ще ти каже: „Съблечете се господине, за да Ви преслушам!” И ти щеш не щеш, ще го направиш.
Но по-интересното е какво ни разказа на нас с Вичо един лекар.
Седемнадесет години бях лекар на три плевенски села и когато затворих очите и на последния им жител, се преместих да живея в областния град. Окуражен от дългогодишната си практика започнах работа в „Бърза помощ”. Скоро обаче разбрах какво е да си у дома, но да се чувстваш като чужденец.
На това заключение ме наведе срещата с баба Данче. Седемдесет и две годишната жена имаше сърдечни проблеми от цяло десетилетие. Казваше, че има „спейс мейкър”. Ако някой чужденец я чуеше щеше да си помисли, че сме нация, по- напреднала и от японците, щом възрастните ни хора бяха станали майстори на космос. Друга моя пациентка, на приблизително същата възраст, и със същия проблематичен орган, поставяше ударението, така че да въвежда в малко по-скромна заблуда. Та тя носила спайс мейкър, демек творец на подправки. Жената се оказа готвачка а проблемите й идваха от прекаляването с подправките. Медицината същата, но симтоматиката на болестите еволюираше в крак с технологичното развитие.
Към младите хора, каквито не бях лекувал по селата, таях по-голяма надежда за коректно изразяване на болежките им. Докато една сутрин не дойде гибоноподобно разочарование. Момчето имало оплаквания от своя фейс мейкър. Вероятно ставаше въпрос пак за сърцето и логично започнах да му слушам гърдите.
Ама док - възкликна изнервено - фейс мейкъра е зле – и си вдигна юмрукът. Помислих си, че ще ме бие. Истината се оказа друга.
Пациентът ми работи като фейс контрол в една от местните дискотеки. Една вечер подпийнал клиент го подразнил и той вкарал в употреба фейс мейкърите си.
Странно, тъкмо мислех да емигрирам в Германия и започнах да уча немски език. А сега трябва да уча английски, за да разбирам пациентите ми на български.
Ех, Вичо каква е съдбата на хората!
Част II
Миналата седмица Столична община обяви, че обмисля вдигането на глобите за графитите по улицата. Но преди да започне да си губи времето в обсъждания, искам да ви разкажа за моя приятел Христомир, по прякор Чико.
Инфантилният си прякор Христомир получи на шестнадесет години, защото имаше наивността на дете. Когато поканеше някое момиче на среща тя или не идваше, или идваше с приятел, и накрая Чико плащаше сметката. Момичетата го възприемаха като дете, а не като мъж.
Но пораснахме и Чико се залюби с прекрасна жена. По професия педиатър, любвеобилна. Дойде денят да се запознае с родителите й. Те бяха специални не само защото са нейни родители, но и защото майката е сърдечен хирург, а бащата неврохирург в ВМА. Домът на Чико беше приветлив за гости, но не и фасадата.
Намираща се на първия етаж, в центъра на града, беше обект на множество словоизлияния. Футболни диалози с елементи на псувни. Цинични пожелания към майките на всички жени, политически лозунги, философски призиви от типа: „Спрете Земята, искам да сляза!” Общината беше глобила два пъти домоуправителя на сградата, но видя, че прясно боядисаната фасада се превръщаше в кошче за душевни отпадъци още на следващата вечер.
С Чико боядисахме фасадата и се молехме за няколко дена да остане незабелязана от нереализиралите се писатели. Но уви! Молили сме се на грешния господ. И така още няколко опита. Когато се замислихме този проблем беше пронизъл целия център. Армия от съгражданите ни имаше пречки за нормално заспиване и като сомнамбули сновеше из центъра и драскаше.И тогава ни хрумна да боядисаме отсрещната фасада. Една нощ боядисахме приземния й етаж в жълто. Още преди зазоряване слънчевият цвят беше огрял отсрещната фасада, а нашата я нашарихме в сиво. Щатните драскачи се бяха прехвърлили там. Стената на Чико оцеля не само до знатното посещение, но и след сватбата му.
Една сутрин отидох да ги видя. Отсрещната стена беше доволно нашарена, но за моя изненада тази на моя приятел имаше вече един надпис - „Горчиво!”. Оказа се, че Чико го е написал. Искал всички да знаят, че е станал глава на семейство, а инфантилният му прякор е останал в детството.
Част III
Естествено през изминалата седмица имаше и други събития, къде, къде по-приятни. Едно от тях е откриването на карикатурна изложба в една от галириите на „Шипка” 6. Там могат да се видят много от героите на нашата рубрика – политици, нарисувани в смешни и нелепи ситуации. Както знаем добре с теб на родните персони не им е приятно да ги рисуват. Да вземат пример от покойния Шарл де Гол. Един ден той събира на обяд всички карикатуристи, които се упражняват върху неговото лице и ги моли да го огледат добре, особено носа, за да го рисуват по-добре.
