На 5 януари брилянтният италиански пианист Маурицио Полини навърши 75 години! Ако сте негови почитатели, можете да проследите негови студийни и документални записи в „Музикалните вечери“ на програма „Христо Ботев“. След спечелването на небезизвестния Шопенов конкурс във Варшава през 1960 година, самокритичният 18-годишен Полини решава да продължи да учи преди да започне своята международна кариера. Така започва заниманията си с Артуро Бенедети Микеланджели, след което вече е готов за своята бляскава кариера с утвърдени оркестри и диригенти в Европа, САЩ, Далечния Изток и Япония.
Репертоарът му се разпростира от Бах до съвременни автори, включително премиери на пиеси от Ноно, Манцони, Донатони, Гуарниери и Берио, както и интегрално изпълнение на бетовеновите сонати – в периода 1993 – 1994 той ги представя в Берлин, Мюнхен, Ню Йорк, Милано, Париж, Лондон и Виена. Своята страст към музиката на ХХ в. доказва и с творби на Шьонберг, Веберн, Булез и Щокхаузен. Сред наградите му се отличават “Ернст фон Сименс” от 1996 г., японската императорска премия от 2010 г. и “Грами” за най-добро солово изпълнение на Шопеновите ноктюрни, реализиран от звукозаписната компания “Дойче грамофон”, а това е и допълнително признание на плодотворното сътрудничество между пианиста и компанията.
“Ние, пианистите – казва Полини - имаме огромна привилегия да имаме най-големия и най-великия репертоар, който съществува за музикален инструмент. Това е грамадно нещо! Например ако си помислиш само с творчеството на Шуман може да прекараш целия си живот. Така че аз правя нещо много просто: избирам произведения, с които искам да имам връзка, постоянна връзка. Произведения, които винаги харесвам, или които не ме изморяват никога, и свиря само тях. Тази възможност идва от изобилието на клавирната литература и аз се възползвам от тази привилегия. Когато говорим за интерпретаторския процес понякога имаш усещането, че стигаш дъното на пиесата. И така и трябва, ако представяш пиесата. Но след година вероятно ще откриеш нови неща, защото така са направени майсторските пиеси.
Никога не можеш да спреш да ги изучаваш и да им се удивляваш. Но при всички случаи интерпретаторският процес е очарование и увличане. Може би хората не осъзнават как работи това, но има два много съществени и важни момента. Първият е мигът, когато откриваш пиесата във всичките й детайли, за да я направиш своя, което е трудно. Това е напълно интимен момент, който артистът осъществява сам, особено солистът. И това е един дълъг процес. След това идва мигът на представлението, в който всичко, което си научил и открил в пиесата, трябва да излезе навън, но придружено със спонтанност. Идеалното би било със спонтанността на импровизацията, но тази импровизация е възможна според мен, с велики музикални пиеси. И само ако имаш тази огромна работа зад гърба си. В противен случай става нещо много повърхностно и не работи. Затова смятам, че великата музика има истинска необходимост от тези два много важни момента навреме. А това понякога е много трудно!” – думи на италианския пианист Маурицио Полини.
