Сезонът на абитуриентските балове е в разгара си. Девойки със скъпи рокли и младежи със скъпи костюми подаряват цветя на любимите си учители и това е прекрасно. Учителите, забравили всички неприятности, които техните питомци са им създавали през годините приемат цветята с насълзени очи. Това също е прекрасно.
Лошото е, че наесен учителите отново ще тръгнат на работа със старите си, износени дрехи, с които сега изпращат поредния випуск, отново ще броят дните до заплата, и отново заплатата… Абе, пак няма да им стига заплатата, това е!
Навремето, когато младият Петко Рачов Славейков се главявал за учител в някакво село, селските чорбаджии и училищни настоятели му определили годишна плата наполовина по-малка от платата на селския говедар. И се аргументирали с това, че на даскала работата му е по-лека, пък и по цял ден е на сухо и на завет, а говедарят е на къра – и вятър го брули, и дъжд го вали, в киша и в пек е все след говедата.