Предполагам ви е досадно от време на време да ви занимавам със старите сгради на София, които бавно, но целенасочено се оставят на пълна разруха и ограбване. Както предполагам ви е досадно да напомням, че промяната в облика на столицата ни е целенасочена политика на безхаберие и безразличие. Няма да давам световни примери, нито ще напомням как град като Варшава, сринат със земята по време на Втората световна война от германците, днес има възстановена стара част само по пощенски картички и картини, която приютява туристи, варшавяни, влюбени и изобщо радостни хора. Не вярвам, че София може да бъде възстановена след 20 години, защото това което й се случва не може да бъде поправено, а и никой няма да иска да го поправи. Спирам с преамбюла и тръгвам по същество.
Колчем минавам с трамвай или кола около червената сграда на площад „Възраждане”, известна в миналото като театър „Ренесанс”, Културен дом и кино, а в по-близкото минало нощен чалга клуб ми се свива сърцето… Отива си, отива си един паметник на културата със съдействието на Министерството на културата, на общината, с нашето гражданско безхаберие.
Вчера с таксито минаваме покрай сградата. Не си говорим с таксиджията, то и какво да си кажем. Аз бързам, той бави на светофарите. Напълно ми е безразлично в момента. Важното е да стигна навреме. И тъкмо наближаваме площад „Възраждане” и тъкмо аз по навик си извръщам главата, когато шофьорчето възмутено възкликва: Глей кво направИха със сградата!