Eмисия новини
от 15.00 часа
Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Запис на концерта на радиосимфониците, диригент Найден Тодоров, солист Людмил Ангелов – състоял се в зала „България“ на 25 май 2018 г.

| обновено на 29.05.18 в 10:09 БНР Новини
Диригентът Найден Тодоров (вляво) и пианистът Людмил Ангелов

Звездна среща ни очаква този петък в столичната зала „България“! Заедно със Симфоничния оркестър на БНР на сцената ще застанат двамина музиканти, които българската публика много обича и следи винаги с внимание, и които са гаранция за високо художествено майсторство: пианистът Людмил Ангелов и диригентът Найден Тодоров. Ще бъдат изпълнени три емблематични за американската музика творби: Симфонични танци из мюзикъла „Уестсайдска история“ на Ленърд Бърнстейн и „Един американец в Париж“ и „Концерт във фа“ от Джордж Гершуин.







West Side Story е създадена в средата на миналия век. През 1949 година, след грандиозния успех на мюзикъла на Коул Портър „Целуни ме, Кейт“, Бърнстейн решава да се обърне към шекспиров сюжет. Но за разлика от Портър, той не се стреми да прави „театър в театъра“, не иска и да прехвърля върху музика шекспировия текст. След един неосъществен вариант през 1950-а и работа над други произведения, композиторът отново се връща към своя замисъл и през 1954-55 написва произведение за съвременните Ромео и Жулиета – пуерториканката Мария и американеца от полски произход Тони, жертви на националната и расова вражда, изкусно подклаждана в джунглата на „свободната“ страна. На бял свят се появява стилна и сурова творба, сурово изобличаваща жестокостта на съвременното общество, което лицемерно призовава към доброта и човечност.

„Уестайдска история“ предизвиква истинска сензация на Бродуей с трагедийността на сюжета си и своя необичаен замисъл. В това музикално-театрално произведение, действието по възможно най-добрия начин е тясно свързано с музиката. Музикалните номера в него – песни, ансамбли, танци или инструментални епизоди – носят не развлекателен характер, а произтичат от същността на случващото се. Те се появяват строго мотивирано, подчинявайки се на общата музикално-сценична драматургия. Изобилието на хореографски сцени доближава тази творба до жанра на балета. Мюзикълът е написан в две действия, петнайсет картини, драматург е Артър Лоранс, а текстът на песните е на Стивън Сондхайм. Действието се развива в северозападен Манхатън в края на лятото. Първото изпълнение на творбата се е състояло на 26 септември 1957 година в Ню Йорк.

Джордж Гершуин заема специално място в историята на музиката. С неговото име е свързана една от най-интересните й глави, тъй като възникването и разцветът на творчеството му съвпадат с „века на джаза“ – епохата на 20-те и 30-те години на 20-и век, наречени така от американския писател Франсис Скот Фитцджералд. Изкуството на джаза оказа решаващо влияние върху композитора, който се опитва да изрази в музиката си духа на своето време и характерните черти на американския народ. Гершуин смята джаза за народна музика. „В нея чувам музикалния калейдоскоп на Америка – един огромен врящ котел – както и жизнения пулс на нацията – нашите песни“, пише той.

В началото на 20-те години на 20-и век Гершуин вече е един от най-популярните композитори в Америка, а след това – и в Европа. Но рамките на сценичната музика и оперетата се оказват тесни за творческия му темперамент. Гершуин мечтае, по неговите собствени думи, да стане „истински композитор“, който владее всички жанрове в цялата им пълнота и техника за създаване на произведения с голям формат. Той няма системно музикално образование и всички свои постижения в областта на композицията дължи на самоподготовката и собствената си взискателност, съчетани с неизтощим интерес към големите музикални явления на своето време. Вече световно известен композитор, Джордж Гершуин не се стеснява да се обърне към Морис Равел, Игор Стравински и Арнолд Шьонберг с молба да учи при тях композиция и оркестрация. И макар да е първокласен пианист-виртуоз, дълго време продължава да взема уроци по пиано при известния американски педагог Хетчесън.

През 1924 година на бял свят се появява едно от най-добрите произведения на композитора – „Рапсодия в стил блус“ или както още е известна у нас – „Рапсодия в синьо“ (за пиано и оркестър). Клавирната партия изпълнява авторът. Новата творба предизвиква огромен интерес в американската музикална общественост. На премиерата й присъстват Сергей Рахманинов, Фритц Крайслер, Яша Хайфец, Леополд Стоковски и др. Веднага след това се раждат Клавирният концерт, оркестрово-програмното произведение „Един американец в Париж“, Втората рапсодия за пиано и оркестър и „Кубинската увертюра“. В тези творби съчетаването на традициите на негърския джаз, афро-американския фолклор и сценичната музика на Бродуей с формите и жанровете на европейската музикална класика намира пълнокръвно и органично въплъщение, определяйки основната стилистична особеност на музиката на Гершуин.

„Един американец в Париж“ е създадена през 1928 година. По думите на композитора в тази творба той иска да изобрази „впечатленията на един американец в Париж, как се разхожда из града, чува различните улични шумове – гълчавата, клаксоните на такситата, музиката около себе си и поглъща френската атмосфера… Когато в пиесата се вплита блус, нашият американски приятел усеща спазъм на носталгия, но тя не е смъртно заболяване и той отново потъва в очарованието на града“. Премиерата е на 13 декември 1928 г. в Карнеги хол с Ню Йоркската филхармония под диригентството на Уолтър Дамрош.

Концертът за пиано и оркестървъв „фа“ е по-близък до традиционния концерт от създадената преди него „Рапсодия в синьо“. Той е написан през 1925 година по поръчка на Уолтър Дамрош – диригент и композитор, дългогодишен директор на Ню Йоркската филхармония. Първата среща между двамата е година по-рано – на 12 февруари 1924 г., когато младият Гершуин изпълнява за първи път своята „Рапсодия в синьо“ на концерт в Aeolian Hall, Ню Йорк. Концертът е организиран и дирижиран от Пол Уитман под наслов „Експеримент в модерната музика“, а творбата на Гершуин, която той изпълнява солово на пиано, се превръща в събитието на вечерта. На следващия ден Дамрош се свързва с Гершуин и му поръчва да напише концерт за пиано специално за Ню Йоркския симфоничен оркестър, като изискването е произведението да е по-близко до формата на класическия клавирен концерт и да бъде оркестрирано от самия композитор.

Ангажиран със задълженията си около три други мюзикъла на Бродуей, Гершуин успява да покаже първите нахвърляни идеи едва през май 1925 година. Той започва да пише партитура за две пиана на 22 юли, след завръщането си от турне в Лондон, и оригиналното заглавие на творбата е „Ню Йоркски концерт“. Първата част е завършена през юли, втората – през август, а третата – през септември; по-голямата част от произведението на практика е писано в образователния център Chautauqua Institution, където благодарение на помощта на австралийския композитор и преподавател Ърнест Хътчесън, Гершуин успява да намери уединение и завършва концерта си на 10 декември 1925 година. През същия месец той наема на собствени разноски оркестър от 55 музиканти и представя готовия проект през Дамрош, който прави своите бележки за корекции. Присъстващ на репетицията репортер свидетелства как музикантите „вкарвали и изкарвали инструментите в устите си“, с което искал да илюстрира твърдението си, че те не са се справили добре с проблемите си при изпълняването на джаз.

Концертът във фа показва значително развитие в композиционната техника на Гершуин, още повече – той сам оркестрира цялото произведение, за разлика от „Рапсодия в синьо“, чиято партитура е дело на Ферде Грофе – пианист и основен оркестратор в състава на Пол Уайтман. Английският композитор Уилям Уолтън коментира, че обожава тази оркестрация на Гершуин. Премиерата е на 3 декември 1925 – със Симфоничния оркестър на Ню Йорк, дирижиран от Уолтър Дамрош. На пианото е самият автор. Концертът се приема много възторжено от публиката – местата в залата са разпродадени до последното. Рецензиите на критиците обаче са противоречиви, тъй като мнозина от тях не могат да решат дали този концерт е джаз или класическа музика. Всъщност между съвременниците на Гершуин има голямо разнообразие от мнения : Игор Стравински смята, че работата е гениална, а Сергей Прокофиев го определя като „любителски“. Арнолд Шьонберг, един от най-влиятелните композитори по онова време, отдава посмъртно почит на творбата през 1938 година. Той казва: „Гершуин е художник и композитор – той изрази музикални идеи, които бяха нови както по същността си, така и по начина, по който бяха изказани. За мен артистът е като ябълково дърво - когато му дойде времето, независимо дали иска да или не – то разцъфтява и започва да връзва плод. Сериозен или не, Гершуин е композитор, а това означава – човек, който живее чрез музиката и изразява всичко, независимо дали е сериозно, или не – чрез нейните изразни средства, защото тя е родният му език. Това, което той е направил чрез ритъм, хармония и мелодия, не е просто стил – то е коренно различно от маниерността на редица „сериозни“ композитори, които чрез повърхностно обединени изразни средства показват минимум идеи. Впечатлението от творбата е за импровизация с всичките нейни достойнства и неизбежни недостатъци. Но Гершуин просто чувства, че има да каже нещо, и го казва“.

Диригентът Найден Тодоров е сред най-талантливите и ярки представители на младата генерация български музиканти. Роден е в Пловдив. Диригентския си дебют прави на 16 години като ученик в Музикалното училище „Добрин Петков“ в родния си град, където създава Младежки оркестър „Пловдив“. От 1993 г. е студент на проф. Карл Остерайхер и проф. Урош Лайовиц във Виенския университет, където завършва като бакалавър през 1996. През 2001 г. получава магистърска степен в Нов български университет, а през 2004 г. защитава докторат в Лондонския университет. През 1996-1997 е поканен от фондация Бърнстейн, Йерусалим, на специализация в Израел, където работи с Менди Родан – диригента на Израелската филхармония. През 1998-1999 Найден Тодоров е избран измежду повече от 150 кандидати за постоянен диригент на Северно-Израелски симфоничен оркестър гр. Хайфа. През същата година е поканен за артистичен съветник на Международния камерен фестивал в Лос Анжелис.
Постоянен гост-диригент на Софийската филхармония, през 2017 г. Найден Тодоров бе избран за неин директор. Бил е директор и на оперно-филхармоничното дружество в Русе, работи с редица оркестри у нас и в чужбина.
Диригент с пластичен и безупречен жест, Найден Тодоров владее широка гама от темпа, умее да изгражда блестящи кулминации и същевременно да осъществява стриктен контрол върху драматургичното изграждане на музиката, заложена както в симфоничните, така и в оперните партитури. Осъществил е многобройни записи за различни радио и телевизионни станции в България и чужбина – участва в над 130 компактдиска, издадени в Австрия, Великобритания, Дания, Израел, САЩ и Унгария.
През последните години Тодоров работи активно със звукозаписните компании Naxos, MMO, R-Music, Hungaroton, Danacord, Balkanton и импресарските агенции Melos, M-Art и Columbia Artists Management. През 2013 г. бе избран от слушателите на Българското национално радио за „Музикант на годината“ за 2012 година.

Пианистът Людмил Ангелов е носител на награди от международните конкурси „Фредерик Шопен“ (Полша), Palm Beach (САЩ), Piano Masters (Монте Карло) и World Piano Masters Tour (Франция). Популярен е на пет континента с рецитали, камерни концерти и като солист на реномирани оркестри, под палката на световноизвестни диригенти. Признат е като един от големите съвременни интерпретатори на Шопен и е чест гост на най-известните Шопенови фестивали.

Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.
Още от
Будител на годината 2020