Eмисия новини
от 14.00 часа
Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Спомен за алпиниста Боян Петров: Осемхилядниците за мен са Космосът

„Концентрация и дисциплина – това са две ключови думи в алпинизма за мен“, сподели в интервю през горещия 13 август 2012 г. големият български алпинист Боян Петров. Днес той щеше да празнува 47-ия си рожден ден.

Енергичен и откриващ положителното във всяка ситуация, с открита усмивка и проницателен поглед, той увлече след себе си хиляди, карайки ги да повярват, че всеки сам определя хоризонта на своите възможности. Затова по-късно, през 2018 г., когато тръгна към 3-ия лагер на 8-хилядника Шиша Пангма, никой не искаше да вярва, че това е завинаги. „За последно видях Боян на 29 април. Изкачваше се нагоре, за да се аклиматизира. Каза, че смята да изкачи върха на 2 май. Той ходеше по маршрута бързо – не човек, а машина. В базовия лагер ми предадоха спътниковия телефон на Боян. Беше ми го оставил, защото знаеше, че имам проблеми в работата“, разказва украинецът Александър Нестеренко. Негов сънародник вижда Боян за последно с бинокъла си на височина около 7500 м. На 3 май шерпи намират палатката му наполовина пълна със сняг. Боян остана завинаги някъде там, близо до звездите, защото самият той е звезда-великан.


Увлича се от пещернячеството като тийнейджър. После идва ред и на алпинизма. Тези увлечения му помагат в професията на зоолог-изследовател. От всяка своя експедиция по върхове или пещери в далечни страни той носи растения, камъни и нови за науката животински видове за фондовете на Националния природонаучен музей в София, където работи.Поставят му диагноза „диабет“, но шило в торба стои ли? Боян Петров става първият в света инсулинозависим алпинист, покорил 10 осемхилядника. И винаги се изкачва без кислород и помощта на шерпи, защото е убеден – това е спортът! Научава ни на истини като тези, че към голямата цел най-уверено се върви, отмятайки множество мънички цели по пътя си, че границата не е ограничение, а път към нови, по-високи върхове, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-незначителни за теб са проблемите на битието.

Ето какво разказа Боян Петров през 2012 г. за първите си стъпки в алпинизма:




„С алпинизъм се занимавам от 1990 г., когато едно на пръв поглед невинно посещение в бившия Съветски съюз ме отведе в Тяншан. Бях в 10 клас и вече бях пещерняк. След това пътуване, когато качих 2 три-четирихилядника, планините така ме заинтригуваха, че ми стана интересно да се качвам все по-нависоко. Като се върнах, се записах на курс по алпинизъм и видях, че това е моят живот. Алпинизмът, уменията да се катеря, да оцелявам, ме направиха много по-добър в теренната зоология. За мен това е професия. В длъжностната ми характеристика пише: да изследва природата в България и света. Така че алпинизмът дойде като допълнение в този щрих – да изследвам, и ми помогна да стигам до места, до които обикновено зоолозите не могат да стигат. Колкото и на пръв поглед екосистемата на високите върхове да е бедна, там се случват уникални неща!“.


Много хора смятат, че алпинизмът и диабетът са несъвместими понятия, обаче ти успяваш да разбиеш тази представа.

 „Да, през 2000 г. заболях от диабет. В началото всички лекари казваха, че трябва да забравя за алпинизъм, пещери и да си гледам болестта. И аз в началото бях леко притеснен. Обаче още първия месец отидох на малка пещерна експедиция в Румъния. Видях, че с диабет е трудно, защото пет пъти на ден трябва да си слагам инсулин, да си меря кръвната захар, но е възможно. Три месеца след тази експедиция се качих на връх Арарат в Турция (5 136 м). Взех да ставам все по-смел и през 2001 г. участвах в експедиция на 8-хилядника Броуд Пик в Каракорум. Успях да подчиня болестта на моите занимания, вместо тя да ме подчини на нейните си правила“.

За теб кое е най-запомнящото се изкачване?

„През 2009г. в рамките на 8 дена успях да направя 2 осемхилядника – Гашербрум 1 и 2. Върнах се от единия, дори не слязох до базовия лагер. По средата спрях и изкатерих другия соло. На 40 метра под върха буквално се спрях от условията. Стана твърде опасно за сам. Връщайки се от тази експедиция, паднах в една ледникова цепнатина. 8 метра полет - най-страшното, което съм преживял в планините. Това само си го сънувал, представял си си го, но като ти се случи, е като кръст в живота ти. Там, слава Богу, имаше едни испанци, които ме откриха. Беше на равно плато в 5 часа сутринта и никой не разбра как и къде съм паднал. Имаше някакви наранявания, но всичко мина. Остана само психологическата травма просто да си отидеш така, без никой да разбере къде си отишъл“.

Какви качества са необходими, за да бъдеш алпинист, освен луда глава?

Луда глава въобще не трябва да си. Трябва да си умен, подготвен, комбинативен, изключително издръжлив физически. Аз тръгвам към планините изключително добре подготвен. Поне 6 месеца преди това тичам на Витоша от Княжево до Копитото. Това са 780м денивелация. С всяко изкачване подобрявам с някакви секунди предишното си постижение. И чак като стигна, примерно, 42 минути изкачване, знам, че съм готов за всеки връх на света“.


Каква е тръпката, когато стигнеш до върха?

„Осемхилядниците за мен са Космосът. Гледаш, как Земята е кръгла. Хоризонтът е крив. От всеки връх виждам следващия връх. Като си се качил толкова нависоко, около теб е целият свят. Чувството е да бъдеш над всичко. Като се върнеш в София всички проблеми ти се струват мънички, нищожни в сравнение с това, което си преодолял. Така че алпинизмът ти помага да се справяш с всички житейски проблеми.

Снимки: личен архив

Още от