Първообразът на националното знаме
В навечерието на Руско-турската война (1877 - 1878) домът му в Браила става център на усилена патриотична дейност. Там, в края на октомври 1876 г., се обсъжда въпросът по какъв начин да бъдат осигурени средства, с които българите емигранти в Русия и Румъния да поръчат знамена за българските опълченски дружини. Тогава Иван Параскевов заявява: „Пари за знаме от Браила да не се събират, аз поемам грижата да го приготвя за моя сметка“, разказва Лилия Криворова, главен експерт от Националния военноисторически музей.
Иван Параскевов сам проектира трицвета на знамето, вече утвърден сред българската емиграция в Румъния. Изборът на цветовете не е случаен и се определя от наложилата се традиция в българската революционна символика. Трите цвята се срещат както поотделно, така и в различни цветови съчетания. Георги Раковски в поемата си „Горски пътник“ от 1854 г. пише за „храбри войводи със зелени пряпорци“.
В съставения от него през 1858 г. „План за освобождението на България“ се казва, че народното знаме ще бъде „на червено платно, от едната страна ще има изображение на лъв с надпис „Свобода или смърт“, а от другата - кръст с надпис Бог с нами, напред!“. За първи път съчетание от трите цвята се появява в униформите на Първата българска легия, формирана от Раковски през 1862 г. Първото трицветно знаме (червено - бяло - зелено и с коронован лъв) развява четата на Филип Тотю през 1867 г.
През следващата 1868 година четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са облечени в бели панталони и мундири от зелен шаяк, обточени с червени гайтани и носят трицветно (зелено - бяло - червено) знаме. Интересно е да се отбележи, че трицветът е много популярен в средите на българската революционна емиграция и се използва основно от чети, които са организирани от нея. Знамената от Априлското въстание 1876 г. са предимно едноцветни, в по-голямата си част зелени, по-малко на брой червени, а главното знаме на Панагюрския революционен окръг е с червено лице и зелен гръб.
Изработката и извезването на знамето Иван Параскевов възлага на 14-годишната си дъщеря Стилияна, чиито сръчни ръце създават символа на мечтаната свободна България. Доставя от Виена необходимите скъпи материали: плътен копринен плат в три цвята (атлаз), дребни естествени перли и сърмени конци за бродерията, специално изработена дръжка и метален връх. Работата върху пробните модели и знамето се пази в тайна и продължава почти шест месеца. Към края на април 1877 г. то е напълно готово и остава в историята с името „Браилско“.
За прототип на извезания със златна сърма 60-сантиметров изправен коронован лъв е използвана значка от калпак на брациговски въстаник (1876). Над лъва в полукръг Стилияна бродира „България“, а под него в червеното поле - „С божията воля и със силата на славния руски цар Александър ІІ напред!“. В долния външен ъгъл с малки букви на два реда извезва „Стилияна И. Параскевова, Браила, 1877 г., април“. След 1937 г. неизвестно кога и от кого подписът е изрязан. Знамето с дължина 198 см и ширина 173 см е приковано за 273-сантиметрова дървена дръжка, която завършва с бронзов осмоконечен кръст.
На 6 май 1877 г. Иван Параскевов и дъщеря му Стилияна, заедно с многобройна българска делегация от Румъния и Русия, присъстват на церемонията по връчване на Самарското знаме в лагера на Българското опълчение край Плоещ. На 8 май те предават Браилското знаме на Великия княз Николай Николаевич, главнокомандващ на Дунавската армия, който обещава да го връчи на 4-та опълченска дружина.
Историческата среща е отразена в букурещкия български вестник „Стара планина“, който пише: „Г-н Параскевов поднесъл на негово височество българското национално знаме с позлатен лъв…“. На 14 май делегация, начело с Погонианския митрополит Панарет, пристига от Букурещ в Плоещ, за да освети Браилското знаме преди да се развее над Опълчението. По неизвестни причини това не се случва нито тогава, нито по-късно. Знамето не е връчено на никоя опълченска дружина и няма сведения къде се намира по време на войната.
Легитимиране на националното знаме
Браилското знаме никога не участва в бой, но на него съдбата отрежда непредвидена дълговечност. На 10 февруари 1879 г. в град Търново, украсен с български трицветни знамена, започва работа Учредителното събрание, поставило началото на Третата българска държава. След гласуването на чл. 21 за държавния герб (22 март 1879 г.), народният представител от Елена Никола Михайловски заявява, че „са изпуснати националните бои“. Забележката му затруднява ръководството на събранието, тъй като в предложения проект за конституция няма текст за държавно знаме.
Петко Каравелов оспорва трицвета като подражание на френското знаме и повежда спор с Петко Славейков, кой е хералдическият цвят на България - зеленият или червеният. На 26 март 1879 г. разискванията са прекъснати и депутатите гласуват нов чл. 23: „Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят, поставени хоризонтално“. Така се узаконява държавното знаме на Княжество България с цветове, подредени по начин, който българският народ вече е възприел.
През 1881 г. символът на българската държавност е предаден в Княжеския дворец заедно с останалите опълченски знамена, където се съхранява в Знаменната зала. Едва през 1930 г. и в края на своя живот Стилияна Параскевова научава, че ушитото от нея знаме е в Царския дворец и издейства разрешение да го види. На последната среща със своето творение тя, плачейки, го прегръща и целува.
Първообразът на българския национален трицвет е предаден на Главния военен музей през 1946 г., заедно със Самарското знаме, знамената на 1-ва, 2-ра и 5-а опълченски дружини, знамето на четата на Филип Тотю и др. Знамето на Стилияна Параскевова е една от най-ценните реликви в богатия знаменен фонд на музея, където се съхранява при подходящ постоянен климатичен режим и без достъп на дневна светлина. През 1965 и 1984 г. е реставрирано и консервирано със съвременни технологии в реставрационното ателие на Националния военноисторически музей.
Символика на цветовете на националното знаме
Символиката на българското знаме не е точно установена и има редица вариации. Най-общата представа е, че трите цвята се свързват с националната ни история и бит. Като символ на духа, мира и свободата, белият цвят олицетворява миролюбието и другите добродетели на българския народ. Зеленият цвят символизира свободата, връзката на националното знаме със знамената на борците за национално освобождение (хайдути, четници и въстаници), плодородието на българската земя и привързаността към род и родина. Червеният цвят изразява мъжество и смелост. Той е най-често срещаният цвят в хералдиката и символизира пролятата кръв в борбата за свобода и независимост.
През годините знамето на България получава различни наименования. Търновската конституция го нарича „Българско народно знаме“, конституциите от 1947 и 1971 г. го регламентират като „Държавно знаме“, а според новата конституция от 1991 г. то е „Национално знаме“. Но нито една промяна в българското общество след Освобождението не засяга цветовете и тяхното разположение в националното знаме. Единственото допълнение е поставянето на държавния герб в горния ляв ъгъл на бялото поле от 1947 г. до края на 1990 г. Новата конституция от 1991 г. връща знамето от 1879 г.
