Големият швейцарски психолог Жак Пиаже си спомня как, когато пътувал из Америка, представяйки своя труд "Етапи на детството", непрекъснато трябвало да отговаря на онова, което нарекъл американския въпрос, а именно: как да ги забързаме?
На което Пиаже неизменно отговарял: А защо да го правим?
Завладяни от желанието да осигурим предимство на детето си, ние се опитваме да го въоръжим със знания и умения, които да го направят конкурентоспособно, пренебрегвайки естественото му развитие. По сходен начин действа и училището, впримчващо децата в една нездраво конкурентна среда. Дали обаче това е правилният начин?
Няма ли по-ефективен, същевременно щадящ детския интелект, съзнание и психика подход?
Книгата "Природните закони в развитието на детето" на Селин Алварес очертава един друг подход.
Алварес провежда експеримент в една детска градина във френския град Женвилие. Работата ѝ представлява комбинация между методите на Мария Монтесори и когнитивните науки и е подчинен идеята, че детството има свои естествени закони, които трябва да се уважават.
Тя ентусиазирано работи в тази насока и получава изключителни резултати. В края на втората година всички деца от най-голямата група и 90% от средната знаят да четат и показват отлични знания по аритметика, като между другото, което не е никак второстепенно, развиват и ценни морални и социални качества.
Според Алварес (а и не само), докато продължаваме да налагаме на децата обучителна система, която не отчита естествените механизми на умствената работа, ние ще ги поставяме в мъчителни за тях ситуации. Учителите от своя страна ще бъдат принудени непрестанно да упражняват натиск върху демотивираните деца и да приключват работния си ден капнали от умора.
