Априлското въстание от 1876 година привлича международното внимание към българската кауза – Освобождението от петвековно османско владичество. Жестокостта, с която е прекършено то, кара Великите сили да поставят въпроса за реформиране на Османската империя.
Априлската епопея у нас, поредицата от бунтове на християните в Босна и Херцеговина между 1875 и 1878 г. и Сръбско-турската война от 1876 г. са повод за свикване на Цариградската посланическа конференция. В периода декември 1876 - януари 1877 г., дипломатите обсъждат варианти за „прекрояване“ на Османската империя на Балканите.
Русия предлага създаването на единна, васална „Голяма България“ по карта, изготвена от княз Владимир Черкаски. Тя включва всички епархии на Българската екзархия, създадена през 1871 г. и обхващаща Дунавската Равнина, Подбалкана, Горно-тракийската низина, част от Северните Родопи и обширни части от тогавашна Македония, както и гр. Ниш с горното течение на р. Морава. В картата попадат и всички онези територии, в които поне 2/3 от населението се самоопределя като българско.
Британското виждане обаче е тази територия да се раздели на източна и западна част, като деленето от север на юг върви от р. Дунав по поречието на р. Искър, след това пресича Балкана при прохода Траянови врата и следва разделителната линия между планините Рила и Родопи.
В окончателния план на Цариградската конференцията се налага британското предложение, което обаче не бива приложено по-късно при подписването на мирния договор в Сан Стефано, поставящ край на войната между Русия и Османската империя.
Разглеждайки проекта, предложен от княз Черкаски, откриваме редица противоречия спрямо ангажиментите, поети от Русия пред Великите сили през пролетта на 1877 г., в навечерието на Руско-турската освободителна война. Затова макар и удовлетворяващ немалка част от руските планове за бъдещето на единна България, планът „Черкаски“ остава нереализиран. Историкът обяснява:
„Досега Русия е водела войни с Османската империя с цел да отнема територии, за да ги присъедини към себе си. В началото на 19 век, по време на войната от 1806-1812 г, руснаците не крият амбициите си да анексират дори Влашко и Молдова. По време на следващата голяма Руско-турска война (1828-1829 г.), руснаците насочват своите усилия към присъединяването Бесарабия и разширяване в Кавказ. След загубата на Кримската война (1853 – 1856), стигаме до необичайната, а за нас - освободителна руско-турска война, в която руснаците за първи път не воюват за територия на Балканите. През 1876 г. в срещи с посланици, както и в преговори с Великобритания и Австро-Унгария, Русия се ангажира тази война да изиграе своеобразен натиск за реформи в Османската империя, но не и да доведе до териториално разширяване или до създаване на голяма славянска държава на юг от река Дунав.“
Що се отнася до ползите за България от осъществяването на плана на княз Черкаски, те биха били значими. От гледна точка на територията, той е възможно най-щедрият за българите. Ако в последвалия предварителен Санстефански мир България е с площ приблизително от 180 000 кв. км, то проектът на Черкаски предвижда тя да бъде около 220 000.
Съществена е и причината на Русия да прокара проекта за Санстефанска България, въпреки временният характер на този договор.
„Те имат териториални претенции към определени части от Османската империя в Кавказ, както и желание да си върнат Бесарабия, която от 1856 г. е част от Румъния – обяснява историкът. – Използват Санстефанска България като разменна монета. Склонни са да направят всички отстъпки, свързани с отнемането на части от българската територия - Северна Добруджа, Македония, територии около Пирот и Ниш в днешна Сърбия, от България, а срещу това - Великите сили да признаят всички техни териториални претенции.“
Така, според Александър Стоянов, справедливата национална идея да бъдем свободна, автономна и обединена държава, се превръща просто в един политически залог.
Снимки: БНР, БГНЕС, архив
