*Днешний век е век на свободата и равнопоставеността на сичките народности… И ние търсиме случай да разкъсаме робските тези вериги, … да подигнеме несъборим храм на правата свобода и да дадеме всякому своето.
… От никого страннаго нищо не се надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия. Защото туй дело е дело за народното освобождение, дело българско.
Времето за помаганието е сега...
Из писмо до Христо Георгиев, 6 октомври 1871 година
Когато през август 1868 година Левски се установява в столицата на Румъния – Букурещ, за него вече е ясно, че четничеството не може да бъде път за освобождението на България. Това личи още в писмото до Найден Геров (руския консул в Пловдив) от февруари същата година, в което моли за съдействие да напусне предсрочно легията в Белград и през Влашко да се завърне в България, за да се отдаде на активна революционна дейност. Почти по същото време той отправя подобна молба и към своя воевода Панайот Хитов: „… Да дойдете при мен или да ви пиша какво мисля да правя и ще го направя, ако рече бог… за което, ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си.“
Идеята за пренасяне центъра на борбата в българските земи започва да става все по-отчетлива. Пред Васил Левски предстои огромен по мащаб и апостолски по значение път, какъвто историята дотогава не познава. Не сляпата, а подготвената революция, не революция на лозунгите, а революция на делото стават негов идеал.
В Българско, където е народът
В края на 1868 година, подкрепен от Българското общество в Букурещ, Левски идва в България. По време на тази първа, по-скоро осведомителна обиколка, той се среща с познати и препоръчани лица. Счита се, че тези срещи нямат организационен характер. Той проверява общото настроение, търси съмишленици, създава връзки. Обнадежден, след завръщането си в Румъния споделя убеждението, че е възможно в скоро време избухване на въоръжено въстание в България. Революционен ентусиазъм и вяра, които не отговарят на действителността.
Същинската дейност по създаването на мрежа от революционни комитети Левски развива при следващите си обиколки. В забележителния си труд „Васил Левски. Биография“ Иван Унджиев споменава и уточнява стотици имена и факти, които се отнасят до това апостолско дело. Според него първият революционен комитет е основан в Плевен, като това е свързано с името на един от видните представители на българското националноосвободително движение Данаил Хр. Попов, по това време търговец в Турну Мъгуреле, Румъния. Чрез него Апостола се свързва с брат му Анастас Хинов и в неговия дом, в началото на май 1869 година основава първия комитет. Местата, където Дяконът хвърля „семето чудно в сърцата“ впоследствие стават десетки, като срещите с хора от всички социални прослойки, избистрят неговата стратегия, която той стъпка по стъпка превръща в действие и реалност.
„Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен…“
В поетичния си цикъл „Епопея на забравените“ Иван Вазов прави художествено описание на апостолското дело. Актьорският прочит е на Мариян Маринов от 2010 година:
В интервю от 1998 година, част от Златния фонд на БНР, историкът проф. Андрей Пантев изразява мнение, че изграждането на комитетска мрежа е резултат от интуитивното прозрение на Левски за пътя, по който трябва да бъде извоювана свободата:
Апостола мобилизира и сплотява родолюбците, прави събрания, подбира членове за местните комитети, инструктира и куриери, и съгледвачи, преглежда набраното оръжие, контролира, съветва, внася съгласуваност в дейността, сам се учи в движение и усъвършенства структурата. При такива обстоятелства Централното правителство в Цариград дава нареждане да се издири и залови Аслан Дервишоглу – монахът Лъв (дякон Левски), който действа в империята под различни псевдоними и е най-опасният враг на султана. Обещаната награда е 50 000 гроша. Левски знае, че всякъде е търсен и за главата му е предвидена голяма награда. И той съветва в писмата си до Комитетите: да се проучват основно хората, които влизат като членове – да бъдат „разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни! Без тия едно да липсва … тая свята работа… той ще я омърси. Длъжност ми е да кажа, защото може да умра.“
Организационният гений на Апостола ясно вижда необходимостта от едно вътрешно средище. Географското положение на града е най-силният довод Ловешкият комитет да стане Централен през 1870 година. Градът свързва комитетите на север от Балкана с тези от Тракия и през него минава главният канал на вътрешната организация, който през Плевен и Никопол достига Влашко.
„От едно място трябва да се свири, а сичките други да играят. Пък песента е отпред очите ни – комуто се хареса, нека се хваща на орото“, пише Левски в писмо до Данаил Попов от септември 1872 година. Централният комитет Левски нарича още „Привременно правителство в България“.
„Пророческите думи на Апостола, че „времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме“, се сбъдват. Защото той действително „обърна“ времето, създаде цяла епоха в нашето националноосвободително движение. Епохата на стройна Вътрешна революционна организация с множество комитети – начело с един Централен комитет, ръководен от него, която да подготви всеобщо въстание и да не зависи от чужди интереси и влияния“, пише в предговора към документално-мемоарния литературен сборник „Левски във времето“ историкът Кирила Възвъзова-Каратеодорова.
Историкът доц. д-р Цветолюб Нушев, ръководител на научната секция „Палеография, архивистика, ориенталистика“ в Националната библиотека „Кирил и Методий“ и един от съставителите на книгата „Личният бележник (тефтерчето) на Васил Левски“, в интервю за БНР от 2016 година говори за обиколките на Левски из страната и изграждането на ВРО, както и за „гениалния му труд“ „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“.
„Нареда на работниците за освобождението на българския народ“
С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление); да се подигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджлък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение.
из „Наредата“, септември 1871
Необходимостта от писан закон, по който да се управлява революционната организация Апостола осъзнава още в средата на 1870 година, по време на своята трета обиколка. ВРО е вече реална сила, което изисква регламентирането на нейната дейност. Проектоуставът на Българския революционен централен комитет (БРЦК), озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ е най-съществен израз на неговата революционна идеология. Със свойствената си яснота Левски определя на първо място целите и задачите на освободителната борба. Спасението от тиранията, безчовечието и държавната система на потисника е в една обща, т.е. всенародна революция. В борбата народът трябва да разчита само на собствените си сили, а не на помощ отвън. Като настоява, че „народната работа стои над всичко“, Левски обяснява и основното си разбиране за нея – всеки „да покаже на дело родолюбието си“.
„Съвършеното равенство между всичките народности“, прокламирано в Наредата, оповестява, че „победеният враг“, който вече е лишен от зловластието, има също право на нормален живот. С това право, формулирано ясно в „Наредата“, българската националноосвободителна борба, и в частност Левски като неин идеолог, отделя нови ценности, непознати за идейните течения на XIX век. „Братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност“ – пише Левски до Любен Каравелов през 1872, а другаде: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони“. „Правата свобода“ да откриеш дори в доскорошния враг потенциален съмишленик в общополезната дейност, прави от „Наредата“ истинска харта за защита на човешките права според днешните представи.
Документът, по който се счита, че Левски е работил около година, се състои от три части: идейно-програмна, в която се определят целите и задачите на подготвяната национална революция; организационна, която очертава структурата на БРЦК, неговите ръководни принципи, длъжностите на централните и частните революционни комитети и функционери; наказателна – приложен закон с девет параграфа за санкциите спрямо изменниците на народното дело.
По своето идейно съдържание националноосвободителната програма на Левски надхвърля рамките на една историческа епоха. Тя стига до най-общи ценности, мирогледни ориентири, до непреходни хуманни принципи на живота. Защото истинската „свята и чиста“ република на народа, осигуряваща механизма за едно пълно, без демагогия „вишегласие“ отдолу-нагоре, „свобода, равенство, братство“, неприкосновеност и светост на закона, винаги ще бъде актуална ценност и непостижим в своето съвършенство идеал.
Единение в името на народното дело - Общото събрание на БРЦК
Въпросът за мястото на революционната емиграция и откъде да се ръководи подготовката на народното въоръжено въстание става все по-належащ. Вътрешната революционна организация (ВРО) се е разраснала и укрепнала. Българският революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, ръководен от Любен Каравелов печели доверие сред революционните и либерално-демократични среди, а издаваният от него вестник „Свобода“ е приет като защитник на една обща радикална политическа позиция. От България и Влашко се чуват все по-настойчиви гласове за обединяването на всички революционни сили и поставянето им под единно ръководство.
Общото събрание на представителите на местните комитети в България и в чужбина е едно от най-значителните събития в революционната организация. Провежда се от 29 април до 4 май 1872 година в Букурещ. По пълномощие били представени частните революционни комитети в България, Влашко и Бесарабия (Болград). „Представителите на България имаха 33 гласа срещу 17 на емиграцията. Така че желанието на Апостола, работите да се решават по вишегласие, като „най-повече ще се гледа вишегласието в Българско“, бе напълно зачетено“, пише Иван Унджиев. Приети са Програма и Устав на българското националноосвободително движение, в които залягат (с известни неизбежни компромиси) идеите на Левски от неговия проектоустав („Наредата“). За председател е избран Любен Каравелов, а Васил Левски е потвърден от присъстващите за „главен апостол на цяла България, Тракия и Македония.“ (Д.Страшимиров, Васил Левски, т.I, извори). Той получава пълномощно, в което изрично е казано, че „дето и да бъде“ представлява целия Централен комитет „във всичко“. Със своя авторитет и гласуваното му доверие, Апостола получава неограничена власт в България, „за да приготви и довърши революцията“. Той е независим в своите действия и не се намира в административна подчиненост на Централния комитет. Паралелно с пълномощното Левски подписва и клетва, с която се съгласява „с всичко и с действията на другите членове на Ц. К.“, пред които носи нравствена отговорност за делата си.
Защо българският народ избира именно Левски за свой национален герой? Своя отговор на този въпрос дава проф. Ивайло Христов в интервю за БНР от 2020 година:
Когато след арабаконашкия обир на Димитър Общи и последвалия провал на някои от революционните комитети, Любен Каравелов се обявява за незабавно вдигане на въстание, Левски се противопоставя, тъй като според него все още няма готовност за започване на успешна въоръжена борба. Така Вътрешната организация е запазена, за да продължи подготовката на народното въстание. Но загива Левски. Поел риска да спаси архива на Централния комитет в Ловеч, той е заловен в Къкринското ханче и предаден на съд.
Слънце ярко, слънце светло,
небесно светило!
Месечинко, виторожко …
Съберете свойте лучи,
роскошно изгрейте …
осветлете българската
бесилница света,
която е възвдигната
от ръка проклета!
Тука виси добар юнак,
или млада сила, …
която е пробудила
свойто мило племе,
която е посеяла
ново, здраво семе.“
(Любен Каравелов, „На Василя Левски“)
Васил Лъвский, в Карлово роден
ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА.
