Основава около 180 комитета в поробена България, а заветите му са потребни и (особено) днес: „Да бъдем равни на другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни усилия”; „За отечеството работим, байо. Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и заедно да вървим, ако ще бъдем хора”; „Гледай народната работа повече от всичко друго, повече от себе си да я уважаваш”; „Ти като чист българин и умен войвода гледай ти ли трябва да вървиш по народното вишегласие, както се е избрало, или милиони хора – след една глава”; „Вчера каквото сме говорили и писали, трябва и днес да го имаме пред очите си, та да не ни се смеят хората в работите утре”; „Ако някой от касиерите дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със смърт”; „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!”; „...Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме”; „Ако печеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си”...
Светлият пример на неговия живот и великото му дело остават безсмъртни. Още приживе идеите му получават всеобщо признание. Те са оценени преди всичко от поробените народни маси, в чието съзнание Апостола заема изключително място, но и от различни представители на националноосвободителното движение, които пряко или косвено го познават. Не остават равнодушни дори застъпниците на консервативно-реакционното течение. Великият Апостол завладява своите съвременници с всеотдайната си любов към народа, с безрезервната си преданост на революцията и на свободата, със своята личност, с подвига на своя живот.
Признанието и оценката, които той получава потвърждават и друго обстоятелство: съвременниците му правилно схващат големия идейно-политически заряд на неговото дело, приноса му в идеологията и практиката на националнореволюционното движение, историческата необходимост за действие. Верен изразител на основните стремежи на поробения народ, Левски също така храни безгранично доверие в неговите сили и възможности. И затова той обляга освободителната борба изцяло върху собствените сили на самия народ. Нему той възлага делото на националната революция и призовава да стане сам творец на своята история. Така в революционните комитети влизат хора от всяка възраст, класа, пол и занятие. Няма революционен комитет, в чийто състав да не влизат и българските търговци. Неизброими са имената им, но една малка част от тях са: Марин Николов, Гаврил Брънчов от Орхание (Ботевград), Павел Влахов от село Брестовица, търновците Никола Кабакчиев, Аврам Петков, Сава Пенев. От Габровския революционен комитет са търговците Яким Цанков, Тотьо Иванов, от село Гложене Васил Йонков. В Горна Оряховица революционни съратници на Левски са петима търговци: братята Сидер и Вичо Грънчарови, Петър Арнаудов, Мано Тодоров и Атанас Хаджииванов. От Етрополе е Цено Христов, а в Казанлък – Димитър Папазов. В родния град на Апостола Карлово членове на революционния комитет са първият му братовчед по майчина линия Васил Караиванов и търговците на платове, баща и син, Андрей Начев и Начо Андреев, съответно зет и племенник на Левски. Много са съратниците на Васил Левски и от бунтовно Панагюрище, от Копривщица, от Плевен, от Правец, Софийския революционен комитет, Стрелча, Троян...
Има един град – Ловеч, който е венчан от Апостола с революцията, а комитетът му единствен е удостоен да притежава печата „Българско привременно правителство”. Още с пристигането си в града Левски решава да уреди тук вътрешното средище на цялата организация, да създаде център, от който да се направляват всички действия на революционната организация и където да се получават неговите писма, комитетската кореспонденция, когато е в обиколка. Оттук тръгва главният канал на организацията към Букурещ, оттук куриери потеглят с пари и оръжие, лозинки (основни молитви) и късче отрова, зашито в грубия подгъв на абата. Оттук се измъква скришом, за кой ли вече път, да буди, стряска и вдига народа си самият Апостол. Тук са и къщите на верните му куриери и близки другари – Иванчо Радиля, Иван Драсов, Димитър Пъшков и Христо Латинеца, Величка Хашнова и поп Лукан. Къщата на Величка, която се намира на пътя Ловеч – Севлиево, е една от сигурните „тайници” на Апостола. Скривалището в дома ѝ е място, където Левски крие астраганения си калпак, далекогледа си, сигналната тръба, патрони, архива.
Чудно предан на освободителното дело и на ръководителя на ВРО е и Ганьо Николов Маджареца. Домът му в Карлово е сигурно убежище на Апостола за срещи, за преспиване и за укриване. Гайтанджийският занаят дава възможност на Маджареца да обикаля карловските села и да предлага стоката си. Същевременно използва пътуванията си, за да извършва куриерство. Той е посочен от Левски в писмо до Любен Каравелов (30 октомври 1872) от Пловдив за „тракийската поща”, разнасяща писмата на Апостола до Троян, до Ловеч и до други комитети. Маджареца приютява в дома си Стефан Стамболов, Георги Икономов, Панайот Волов и други дейци, дошли в Карлово по подготовката на въстанието, което ще бъде наречено „Априлско”. По стръмните троянски пътеки, през Балкана Левски слиза в Южна България.
Упорито и неуморно продължава да изгражда комитетската мрежа. Придружават го верни другари, калени и предани на народното дело хора. Едни се грижат за оръжието, барута и куршумите, други будят със словото си. Трети – комитетски куриери или тайна революционна полиция – пренасят писма и материали, причакват народните изедници и сурово ги наказват. Четвърти мълчаливи и скромни – укриват Апостола или изпълняват други задачи. Селяни и занаятчии, учители и монаси, свещеници, дребни търговци, заклети хайдути, бездомни и безработни хъшове – такива са другарите на Апостола. Много от тях историята помни и оценява: бай Иван Арабаджията, Христо Иванов Книговезеца, Отец Матей Преображенски, Сава Катрафилов, Васил Йонков Гложенски, Иван Драсов, Сава Младенов, Георги Данчов Зографина, Стою Филипов Комитата, поп Минчо Кънчев... В своите „Записки по българските въстания” Захарий Стоянов възкликва възторжено: „Дали има събитие, извършено в Тракия... за нашето освобождение, в което той (Арабаджията) да не е взел участие! Село Царацово е столица на българските революционни апостоли, бай Иван Арабаджията им е баща или съветник, а скромната му къщица е тяхно прибежище! Щом е имало да се върши нещо сериозно, Левски е вземал със себе си ако не бай Ивана, поне неговите съвети...”
Историкът Милен Куманов говори за високия пиедестал, на който и Любен Каравелов безапелационно издига Левски, запис 2009 година, Златен фонд на БНР:
Чест е за всяко българско селище да докаже, че дедите му са подслонили някога Левски. За едни това са легендите, скътани в народната памет. За други това е историческата истина. Сред тия последните е и „славното пепелище” на Април 1876-а – Перущица. „Виновник” за връзката на Левски с Перущица е даскал Петър Бонев Тошев. Първата българска легия в Белград е кръстопътят, на който за първи път се пресичат съдбите на двамата. През януари 1869 година те отново се срещат, но по време на първата обиколка на Апостола в България. В началото на юни 1869-а Апостола е в Перущица, а учителят е подготвил почвата за делото му не само там. Той разпалва и пазарджишките младежи. Сред тях е открит, когато година по-късно (1870) Левски създава Пазарджишкия революционен комитет. Изследователите намират в тефтерчето на Левски адреса на Петър Бонев в Пазарджик. Даскалът като ревностен пропагандатор на идеите на Левски се проявява и в героичното Брацигово. Дълбока и безгранична е скръбта на перущенския учител при известието за смъртта на Апостола. Три години след героичната му гибел Петър Бонев става водач на Перущенската епопея и изгаря в нейните пламъци. С най-високата цена – живота си – заплащат правото да се изправят в редицата на най-верните съратници на Левски голяма част от сподвижниците му. Онези, които Захарий Стоянов нарече „прости и обикновени хорица”; героите, които доизградиха комитетите и показаха, че Левски вечно ще живее в съзнанието на борещия се български народ за свобода и правда.
Други остават в историята и с творчеството си, за да достигне до нас образът на Апостола, такъв, какъвто го знаем до днес. Мемоарите за свидния български син са дело на автори, които са останали живи след него и са могли да дадат оценка на дейността на своя вожд, както и да покажат, как великият и безсмъртен Апостол живее в тяхното съзнание, как неговото дело възкръсва след бесилото и пламъците на двете въстания от 1875 и 1876 година и Руско-турската война.
„Захарий Стоянов обръща очите на българския народ към Левски с книжката си „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му”, разказва акад. Антон Дончев, запис 2017 година, Златен фонд на БНР:
Достоверен и все още недостатъчно популярен, словесен портрет на Апостола ни е оставен от поп Минчо Кънчев в неговата „Видрица”. „Левски имаше къса мартинка (пушка), която загъваше в тилтията и вързуваше изотзад на коня си, на седлото, един револвер с бяла дръжка и една кама; облечен в цивилни опънати дрехи, с фес. Отвън наглед божа кравичка, а отвътре – страшен лев (Дервишоглу Аслан), от когото Турция се разклати, та трепери: „Какъв е този, та не влиза в ръце, толкова шпиони и преследователи имаме за него?!...И колко пари, съсипа хазната...” – така говореха турците”.
Николай Хайтов изтъква приноса на проф. Параскев Стоянов, който като млад лекар в Ловеч „се сеща да запише показанията на всички хора, които са имали вземане-даване с Левски в града“, запис 1985 година, Златен фонд на БНР.
Портрет на Левски, рисуван от художника-революционер Георги Данчов-Зографина (1846-1908) се съхранява в градската художествена галерия в Пловдив. Независимо дали е рисуван от натура, както твърдят, или по запазена скица или спомен, този портрет трябва да се смята за най-достоверно изображение на Левски, не само защото е от художник другар на Апостола, но и поради ярко подчертаната индивидуалност и жизненост на образа. След Освобождението друг български художник-революционер, байрактарят на четата на тревненските художници (Зографската чета) – Симеон Цанев Симеонов (1853-1881) рисува творба, която изобразява обесването на Васил Левски. Литографирана, тази картина по-късно бива издадена в София от самия художник. В родната му къща в Трявна, близо до конака, някога отсядал Левски и образът му завинаги останал в съзнанието на малкото тогава момче. Художниците в този период се стремят да дадат известна идейност, а не да изчерпят задачата си в чисто портретното пресъздаване на образа. Така схваща работата си и художникът Антон Митов, който през 1895 година рисува Левски в цял ръст. Апостола е облечен в хъшовско облекло, с гордо вдигната глава, дясната ръка е опряна на пушката, а лявата върху издадената напред сабя. По случай откриването паметника на Левски в София (1895), народният поет Иван Вазов публикува в първия брой на списание „Изкуство” своя очерк „Апостола в премеждие”. Очеркът е илюстриран от художника Иван Мърквичка. Инспирирани от образа и духа на Апостола са и творбите на народния поет: „Немили недраги”, одата „Левски” от поетичния цикъл „Епопея на забравените”, разказът „Из кривините” и др. А за Христо Ботев Левски е нравствен пример и тържество. Със своята преданост на освободителното дело и четническия си опит той решително повлиява върху оформянето на младия четник. Най-силен израз на обичта и признанието към Левски Ботев дава в стихотворението си „Обесването на Васил Левски” (1885).
За Илия Лазаров Джагаров, човекът, който посред нощ сваля тялото на Левски от бесилото и го погребва по християнски обичай, разказва правнукът му художник Мариян Лефтеров, запис 2011 година, Затен фонд на БНР.
Революционерът, радетелят за свобода, народно управление и демократска република извика – Народе???? Към онзи народ ли се обърна Апостола, който от: „всякоя възраст, класа, пол, занятье зимаше участье в това предприятье; богатий с парите, сюрмахът с трудът, момите с иглата, учений с умът” или бе провидял в бъдното? Отговорът е належащ.
ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА
