Когато човек се разхожда из Монтана и Белоградчик, той рано или късно ще се натъкне на електрически табла, изрисувани с усещането за жизнерадост и чистота, сякаш бликащи от детството. И макар само в един-единствен миг ще се озове в мъничък оазис насред сивотата на бетонната среда.
Лилия Захаринова разказва приказни истории в красиви образи и цветове по улиците на града. Минаващите пешеходци могат да я видят, приседнала с четка и бои в ръка пред някоя сива ламарина, от която прозира котешки силует с повдигната муцунка към голяма светеща луна, но и ефирна дама, разтворила чадър заради внезапно бликналия дъжд, и огромно сърце, приютило в себе си дори слънцето.
“Сигурно има нещо от детството – човек трябва да го пази в себе си, защото там цветовете са по-ярки, чувствата също, а и всичко останало”, казва художничката.
Като малко момиче тя отнася в дома си всеки изпречил се на пътя й корен или камък, който разпалва въображението й, за да го превърне в искрящ от цветове одушевен предмет. “Така, с течение на времето осъзнах, че им вдъхвам нов живот, включително сега на тези електрически табла. Харесва ми да променям средата и да сменям спокойствието с шума и обратното. Другото е скучно”.
До ден-днешен Лилия Захаринова изпитва благодарност към своята баба за наследения талант.
“Моята баба е живяла на село, гледала е двама сина и е имала много домашни задължения по онова различно време, в което е успявала и да рисува – спомня си тя. – С молив тя можеше да нарисува цяла върволица от хора. Най-много обичаше сватбарите – напред върви тупанджията, следван от човека с уруглицата и младите, облечени в красиви дрехи. Всичко това в детските ми очи изглеждаше много красиво.”
Художничката поделя живота си между Северозапада, откъдето произлизат корените й, и столицата, която й дава образование, но така и не успява да “открадне” призванието, довело я на тази земя. Заради бащински съвет завършва “Акушерство” – колкото да установи, че страданието не бива да бележи дните й: “Да, има хубави неща, защото се раждат деца, но има и трагедии”. Междувременно родителите й се пенсионират и избират село Карбинци за свой постоянен дом, а Лилия все по-често прескача при тях от София, оставяйки се на природата да я съблазни.
Създава семейство именно в любимия Северозапад и избира Белоградчик за свой пристан, място за вдъхновение и творчество.
“Кметът Боян Минков имаше идеята да съберем спонсори, за да изрисуваме много електрически табла в Белоградчик и оттам тръгнаха нещата – разказва Лилия Захаринова пред Радио България. – Иначе, когато има някаква история в това, което рисувам, за мен е много по-забавно.
Например в Монтана върху едно електрическо табло нарисувах къщичка – от едната й страна на прозореца стои момиченце, а отдолу момченце с малка чантичка и букет с цветя. Логично е човек да си помисли, че то отива или се връща от училище, но същевременно образите са така изградени, че е трудно да се определи възрастта на нарисувания обект. От другата страна пък вече улегнал мъж се връща с букет, а на прозореца го очаква същото момиче, но вече поостаряло. Някои от хората предположиха, че това е приятелката му, а други, че е майката, изпращаща сина си на училище. И ето го – вече постигнал нещо в живота и облечен в костюм се връща при нея с букет цветя. Впрочем мъжът лекичко прилича на кмета Златко Живков и той самият се позабавлява, когато го видя.”
Друга вълнуваща изненада Лилия Захаринова поднася на запален рибар, отдавна напуснал Белоградчик. Върху електрическото табло пред родната къща на мъжа тя го рисува как улавя огромна златна рибка, а през лятото внуците му го посрещат с думите: “Дядо, ти си на таблото!”.
“Идеите идват сами, когато говоря с хората и те споделят значими за тях неща”, казва художничката. И дава пример с нарисуван локомотив, действително съществуващ в Монтана, който тегли аквариум, в чиито води сред малки рибки плува статуята на богинята Диана. Вдъхновението идва и от дивата природа: “В града е съвсем различно – това е все едно да гледаш една птица в кафез или как тя се рее в небето, където е естествената й среда”.
В момента Лилия Захаринова запълва дните си с мащабен проект в село Орешец, близо до Белоградчик. Там, върху “една големичка стена пет на три”, по думите й, скоро ще се появи камион “сред хубава среда с много красив залез”. Наскоро тя завършва още по-грандиозно начинание в село Ружинци по повод предстоящ фолклорен събор.
Под купола на близо 15-метровата сцена художничката рисува на заден план жени в народни носии, които танцуват на площада, както и сградата на някогашното училище. Знаков обаче сред тези разстлани на голяма площ изображения ще остане триметровият портрет на Христо Ботев върху стена на едноименната гимназия в Белоградчик, на чийто фон се открояват изписаните с почерка на поета думи: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”
На въпроса кое й влияе повече – средата, в която ще остави свой отпечатък чрез изкуството, или творческата идея, с която ще промени околното простраство, Лилия Захаринова отговаря:
“По-скоро ми се иска да променям средата. Трудно се променя мисленето на хората, но все пак има някаква полза и там, защото, виждайки изкуството, у тях се пробужда усет за красивото. Например те не посягат на рисунките върху електрическите табла, не лепят обяви и с времето се учат, че естетиката не трябва да бъде унищожавана, а напротив – ако могат, е добре да допринесат с нещо в тази посока.”
Като уличен артист Лилия Захаринова може да изпраща послания чрез изкуство и да насочва вниманието на хората към социални теми, както го прави например световнопризнатият артист Банкси.
“В различни периоди съм имала различни идеи – казва още художничката. – Бих казала на хората да бъдат по-добри и да уважават средата, в която живеят. Но може би основното е да осъзнават, че всички ние сме част от природата и ако не се грижим за нея, в един момент тя ще ни отвърне. Някак си обаче не ми се иска да рисувам тези неща върху таблата, защото много ще ги стреснем.”
