"Преди да изобретя "Трапеца на смъртта", аз се наричах Лазар Добрич и така ме пишеха по афишите и програмите." Сеньорът на световното цирково изкуство винаги ще бъде помнен с най-рискования номер на манежа – с протегната ръка към един отвъден свят, но всъщност с копнеж по земното в неговата екстремна сила, свобода и красота.
От малък той се заиграва с лостове, халки и обича да ходи на ръце. Роденият през 1881 г. в софийското село Равно поле бъдещ цирков артист открива призванието си шестнайсетгодишен, озовавайки се в Париж с последните банкноти от стипендията си в политехническото училище във френския град Ание.
"С всичките си пари купува най-евтиния билет за вариете "Фоли Бержер"– разказва Магдалена Гигова в рубриката "Адресите на любовта" по Радио София на БНР. – В програмата е румънската трупа "Димитреску". През антракта българчето се запознава с един от акробатите – Ив Флориан, а той го представя на шефа. Още същия ден стипендиантът напуска училището и заминава с румънците за Брюксел. Дебютира като професионален артист на 1 октомври 1897 г., като изпълнява най-опасния номер в програмата – салто мортале, смъртния скок. Успехът му е невероятен."
Година по-късно, отново в парижкото вариете, отворило му път към блясъка, пропада в тъмнина. Докато от върха на шапитото лети с разперени ръце към спасителната мрежа, една от поддържащите я греди го застига. "Няма защо да бързате, той е мъртъв", проронва скоро след това една сънлива сестра на санитарите, носещи отпуснатото тяло в болницата. Човекът под платното обаче издава тих стон и вместо в моргата бива отведен в операционната.
Оцелял по чудо от смъртта, започва пореден флирт с непобедимата, която сякаш изпитва смелостта му докъде ще дръзне да се приближи. И му поднася подходящата идея.
"През 1905 г. Берлин е залят от пъстри афиши – продължава разказа си Магдалена Гигова. – Едрите букви крещят: "Българинът Иванов – изобретателят на "Трапеца на смъртта". Иванов – това е бащиното име на Лазар Добрич, което му звучи хем по-патриотично, хем по-лесно се произнася. Цирк "Шуман" е претъпкан до краен предел, трапецът на смъртта се завърта и публиката пощурява. Директорите на цирковете наддават, за да имат в програмата си Лазар Добрич."
В книгата си "Смъртният скок" описва сполетялото го вдъхновение, което ще го превърне в най-жадувания артист.
"Един ден се разхождах из панаира на унгарското градче Папа южно от Будапеща. Загледал се бях в люлките лодки, каквито днес се срещат по всички увеселителни места. Един момък в желанието си да надмине всички и да се хареса на любимата си толкова много засили лодката си, че в крайните положения тя надмина хоризонталната линия. Продължавах да наблюдавам лодката, обзет от една мисъл – а ако хоризонталната носеща греда бъде заменена с една здрава метална ос, лодката би могла да се превърти, стига да има кой да я засили достатъчно. Не бих ли могъл аз да направя това и да създам един невиждан досега и сензационен номер?"
Със своя смъртоносен трапец гастролира в Европа, Азия и Северна Америка. Но за да бъде по-ефектно изпълнението, се нуждае от жена – "млада, стройна, елегантна и красива", която да го представя пред публиката и да стои по време на изпълнението. Препоръчват му млада циркова ездачка, която се представя: "Казвам се Мини Ницше. Баща ми беше учен човек – философ, но борбата за живот ме застави да стана циркова артистка поради липсата на средства да продължа обучението си." На въпроса какво е собственото име на баща Ви, отговаря: "Фридрих." Ала след големия успех на турнето в Германия асистентката се чувства засенчена от славата му и се завръща към първоначалната си роля на манежа.
Когато започва мобилизация, подобно на връстниците си, воден от патриотичен дълг Лазар Добрич се завръща в България. Участва в две войни – Балканската и Първата световна. След това продължава да обикаля света, жънейки небивал успех.
"Стотици хиляди километри стоят зад мене. Веднъж съм обиколил земното кълбо, шест пъти съм кръщаван на екватора. Видях света от върха на Везувий, попаднах в страшните бури на Тихия океан, преживях земетресението в Сан Франциско през 1906-а, когато загинаха 100 хил. души", ще цитира думите му през 1969 г. вестник "Вечерни новини". Междувременно животът не му спестява поредното изпитание.
"Той преживява истинско корабокрушение – почти същото като на "Титаник" – добавя Магдалена Гигова. – След пътуване до Англия Лазар Добрич и трупата му трябва да заминат за Дрезден, а оттам – за Холандия. Изведнъж започва страшна морска буря. Той разговаря с боцмана, който му споделя, че ще бъде чудо, ако стигнат до холандския бряг. Параходът се движи на всички страни и сякаш всеки момент ще се разпадне. От сушата ги забелязват, чуват далечния топовен изстрел, виждат и светлина от прожектор. В този момент съобщават за първите мъртви пасажери. Хората са в отчаяние, чуват се писъци от салона, където се намират повечето пътници. Водата навлиза и вътре все по-упорито. Пасажерите се разтичват в паника навън, но вълните ги грабват и морето ги поглъща. В това време идва първият спасител. Той седи в един въжен кош, който е прикрепен на една макара върху спасителното въже. Лазар Добрич заедно с матросите започва да спуска жените и децата в кошове, вързани с въжета, а от сушата издърпват кошовете. Българинът трепери от студ и дори посинява. Спасителите качват и него в спасителната лодка."
"Събудих се в болницата - ние бяхме всички дезертьори от ноктите на смъртта", ще си спомни след корабокрушението. С парите от обезщетението поръчва първия "Трапец на смъртта".
Макар да е посрещан по света с отворени обятия, не забравя и родината си. През 1919 г. заедно с брат си Александър – и той цирков артист, построява софийския цирк "Колизеум". Създава също цирк "Роял – Добрич", подготвя голяма част от цирковите артисти в следвоенна България, става и главен режисьор в дирекция "Български циркове". Златният фонд на БНР пази спомен на актьора Пенчо Петров от 1974 г.:
"За първи път видях артиста Лазар Добрич в цирка, който той ръководеше. Наред със смелите и спиращи дъха смъртни скокове аз запомних и нещо друго от този голям български артист. Преди представлението той излизаше на арената във великолепен вечерен костюм със засукани мустаци и камшик в ръка. Изчакваше да настъпи тишина и с много висок ясен глас съобщаваше: "Господа, намерен е златен часовник от нашите артисти. Моля, който го е загубил, да се яви на арената да си го получи." Хората започваха да шумят. Чудеха се, че презрените артисти могат да бъдат толкова честни. Да се върне златен часовник в ония години на собственика му – това изискваше приказен морал. И ето че на арената излиза разплакана жена, трогната от добрите артисти и благодареше на Лазар Добрич. Започва се сверяване на данните, разпитване и всичко това публично. Най-сетне се установяваше, че часовникът е действително на тази жена и Лазар Добрич с жест й го връщаше. Целият цирк аплодираше красивата постъпка. Това беше следващият ми урок – за да си артист, трябва да си честен. После разбрах, че часовникът е номер от програмата, дори и веднъж попитах Лазар Добрич: "Защо във всяко Ваше представление има загубен я часовник, я пари или венчална халка?" "За да се възпитаваме взаимно", смееше се той. "Кои?", питах аз. "Артистите и публиката. Другото е зрелище – него и разбойниците могат да го направят."
Отива си от нашия свят на 89 години, завещавайки на цирковото изкуство и номерата "Жокейска езда," "Отвесни въжета", "Петорен трапец", "Перш", "Стълба на крака", "Танц върху опъната тел". Днес внукът Кристофър Добрич, който живее в Съединените щати, върви по стъпките на дядо си. Магдалена Гигова цитира наследника на създателя на българския цирк:
"От малък съм в цирка, роден съм в него и нямах избор. Просто се влюбих в това изкуство, то е част от мен. Опитах най-различни жанрове в цирка, но най-много ми харесва да ходя върху гигантски сфери. Дядо ми Лазар Добрич и днес остава сред големите имена на манежа. Разказвали са ми много за дядо. Той е единственият "Сеньор на цирковото изкуство" в света. И досега номерът му "Трапецът на смъртта" с изобретен от него уред, навлязъл по-широко в цирковата практика, остава нещо, което никой никога не е повторил. Трапецът на смъртта просто е нещо много трудно, което искам да опитам, да репетирам. Не вярвам, че ще успея да го направя като него, но кой знае?"
Напътствието, увереността и силата идват от най-неочаквани места. И не непременно от видимия свят. Някой ден публиката отново може да аплодира Добрич, излизайки победител в схватка с "Трапеца на смъртта".
Текст: Диана Цанкова (Използван е материал на Магдалена Гигова, излъчен по Радио София на БНР)
Снимки: архив
