Колко странни инструменти могат да бъдат използвани в класическите произведения, или за какви странни инструменти са писали прочути композитори? За това си говорим в звуковите хроники този месец.
Днес ще разбeрeм някои от имената на композиторите писали за туба и кавал.
Тубата е най-ниският по звучене инструмент в оркестъра. Това е последното попълнение за състава на симфоничния оркестър, който след нейното изобретяване вече е напълно окомплектован. Появява се през първата половина на 19 век. Вилхелм Фридрих Випрехт и Йохан Готфрид Мориц получават патент за бас туба във фа строй с пет винтила през септември 1835 година. След три години синът на Йохан Мориц – Карл изобретява тенор тубата. Но усъвършенстването на инструмента, както това се случва и при много от другите духови инструменти се дължи на белгиеца Адолф Сакс.
Инструментът много скоро е приобщен към британския брас бенд. За първи път тубата се използва в състава на оркестъра през 1843 година от Вагнер в „Летящият Холандец“. Негови предшественици има още от 1590 година – французинът Гийом изобретява Серпент – Змията. И други композитори от следващите епохи с удоволствие се обръщат към него – Бетовен, Менделсон, Майербер. Спомням си в консерваторията преподавателят по инструментознание все цитираше свой студент, който на въпроса за тубата отговорил, че това е един голям, навит инструмент, в който влизаш, за да свириш.
Обикновено в един оркестър има една туба, много рядко две, а изключително рядко три. Инструментът има от три до седем винтила. Използва се във военните и духовите оркестри, в биг бенда. Най-популярни творби, в които има соло за туба са „Картини от една изложба“ на Мусоргски с оркестрацията на Равел, „Така каза Заратустра“ на Рихард Щраус, Стравински използа тубата в балетите си „Петрушка“ и „Пролетно таинство“, Шостакович в симфониите си, Прокофиев в Пета симфония, Марс, бог на войната от „Планетите“ на Холст, Фантастичната симфония на Берлиоз.
Има и специално създадени концерти за туба от Ралф Вон-Уилямс, Джон Уилямс, Александър Арутуняни, Паул Хиндемит.
Звукът на кавала е тъй характерен за нашите земи. Почти във всички фолклорни области кавалът е неразделна част от музиката. Предшественик са му пастирските свирки използвани от най-дълбока древност. Подобни инструменти са намирани в поречието на Тигър и Ефрат, в Египет, сред инструментариума на траките и древните гърци. Разликата е в дължината на инструмента и в наличието на отвори. Днешният кавал е от три части, които се сглобяват, като на средната част има 8 отвора за пръстите, долната е с резонаторни отвори – душници.
Звукът се произвежда чрез странично духане в наустника. Това е изключително трудно и изисква продължителни репетиции, за да се постигне майсторско изпълнение. Кавалът най-често се изработва от дрян, бадем, кайсия, чемшир – здраво, плътно дърво, което позволява извличане на чист звук. Подръжката на кавала изисква да се смазва с бадемово масло или зехтин, като инструментът се маже и отвън и отвътре.
При майсторско овладяване на кавала той може да звучи като различни инструменти. Най-ниският тембър на кавала започва от ре на голяма, а най-високите тонове, които могат да се изсвирят с различните видове кавали са от четвърта октава. Особено ефектни са тембрите „каба“ и „тромпет“. Кавалът може да наподобява флейта или друг инструмент.
За кавал и симфоничен оркестър има написани няколко произведения:
• Вариации в български стил по тема от Хендел за струнен оркестър, кавал и акустична китара от Георги Андреев.
• Копнеж по изгубената хармония – музика за струнен оркестър, тастови, ударни инструменти и кавал от Георги Тутев.
• Концерт за кавал и струнен оркестър от Александър Йосифов.