Една роза за здраве... Персийска! Но и българска!

Светът е роза – помириши я и я подай на приятелите си. (Персийска народна поговорка)
Има една страна – в наши дни по площ близо 15 пъти по-голяма от днешна България, която в имперски времена била направо огромна, а още повече – велика със своите поети и мъдреци, рози и славеи, килими и градове от „1001 нощ“. Не по-малко – със своите градини, въпреки настъплението на пустинята: прекрасен повод да си спомним, че английската дума за „рай“(paradise), преминавайки през различни други езици, тръгва от думата на фарси за градина, която всъщност обозначава място, заобиколено със стени. Съдбовна географски територия, от чиито земи поемат към божествения свят на самопознанието зороастризмът, осмислен в свещената книга „Авеста“ и манихейството, свързвано и с нашето богомилство. Държавност и писана история на 25 века, залюляни в древната люлка на Месопотамия, за да се преродят в империя на завоеватели, преживяла много чужди нашествия, завоювана неведнъж, но успяла да отвоюва много от своята идентичност и традиции до времена, когато се превръща в „страната на ариите“ – Иран.
За едно от нейните чудеса, оставали дълго скрити в сянката на самото време, разказва в своята книга лекарят Славян Стоилов, открил изненадващи прилики между авестийската и българската народна медицина: в техните празнични календари и хигиенни навици, в билколечението и оперативните черепно-мозъчни трепанации, в така нареченото „целително баене“, в изключително честата употреба на розовото масло. При това далеч не става дума просто за поредната незавършена приказка на Шехерезада…
• 360 градуса: археологът Тодор Чобанов, автор на „Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав“ за влиянието на зороастризма върху езичеството на древните българи.