С Деляна Маринова-Джуджи до Италия и Южна Африка

Пътуването се измерва по-добре в приятели, отколкото в километри. Всеки пътешественик би се подписал под тези думи на Великото Кенгуру, легендарният австралийски футболист Тим Кейхил.
Ако имате телевизор и го пускате от време на време, познавате първата ми гостенка. Деляна Маринова, по-известна като Джуджи. На сърцето ѝ трайно са легнали две държави Южна Африка и Италия. Убеждението на моята гостенка е, че до Кейптаун не си струва да отскочиш за по-малко от две седмици, но винаги можеш да си откраднеш няколко дни на Ботуша. И тя непрекъснато го прави. И открива неподозирани съкровища.
С широка душа и още по-широка усмивка Деляна Маринова-Джуджи ни разказва за новите си открития в уж познатата Италия.
Открита, забавна, ведра Деляна Маринова признава, че е пристрастена към красотите на Южна Африка и зеленината около Кейптаун. Освен това, тя също като мен обича животните и винаги е готова на… среща със симпатичен пингвин край нос Добра надежда.
От любов към Кейптаун Деляна Маринова-Джуджи е обзавела дома си с африкански мебели и всеки ден чрез любимото си кресло се пренася натам.

Неведнъж журналисти, членове на българската секция на ФИЖЕТ – Световната федерация на пътуващите писатели, са представяли в „Покана за пътуване“ новия си проект – сайта, в който публикуват неизвестни легенди за различни кътчета от родината ни. Днес е мой ред. Аз няма да ви водя вдън гори тилилейски, а ще раздипля факти и митове за… софийския квартал Лозенец.

Наричат Лозенец Софийският Монмартр. И до днес малките улички в долната му част са своеобразна енциклопедия „Кой кой е“ в българската литература, журналистика и изкуство от началото до средата на ХХ век. Самоназначавам се за ваш пътеводител из обраслия с градски легенди квартал.
„Местността Курубаглар, която се намира между Витоша и София, е една от най-прочутите в турските, арабските и персийските земи“, пише още през 17 век османският пътешественик Евлия Челеби, посветил на България значителна част от третата книга на своя 10-томен „Пътепис“. Не е ясно дали името на хълма означава „лозя в гората“ или „сухите лозя“.
Всъщност, сегашният престижен квартал в началото на ХХ век се е водел „трета извънградска зона“ и все още е носел турското си название Курубаглар. Никой не го е кръщавал официално. Просто хората превели името в разговорен вариант. И както по хълмовете, залесени навремето с всякакви саморасляци нямало грозде за цяр, така и емблемата на Долен Лозенец – Римската стена, изобщо не е римска. Проучванията показват, че тя е османски религиозен паметник от XVI век. И понеже за почти всяко нещо у нас има няколко мнения, едни изследователи твърдят, че т.нар. Римска стена е част от „намазгяф“ – мястото, където ходжата четял молитва преди тръгване на хаджилък. Наредените край зида големи камъни служели на бъдещите хаджии да се метнат по-лесно на конете си. Други учени се кълнат, че тук преди освобождението от турско робство имало мюсюлмански гробища и стената е паметник на някой богаташ.
Малцина дори сред „кореняците“ лозенчани знаят, че в квартала им е открит ширнал се върху 3000 кв.м. раннохристиянски храмов комплекс с базилика от IV-VI в. и античен мавзолей. За жалост, по-голямата част от руините на светилището през 90-те години на XX в. са бетонирани под основите на жилищен блок. Оцеляла гробница с три солидни каменни саркофага, която е разкопана и проучвана от прочути български учени като проф. Богдан Филов, д-р Иван Велков и сина му проф. Велизар Велков.
В Лозенец се гуши и още една скрита пред очите на всички тайна забележителност, чието официално име е парк „Дядо Славейковото място и дъбът на Пенчо Славейков“. 300-годишните дървета са късче зелено спокойствие, заобиколено от детска градина, училище и жилищни блокове. Навремето изселник турчин завещал гората на Петко Рачов Славейков, Тогава тя е около 10 дка, засадена с вишни, дюли, диви сливи, череши и дъбове, а в средата – с голям, клонест орех.
Между вековните дървета с изворче край тях събратята по перо на възрожденския поет и общественик разхлаждали яростните книжовни спорове помежду си. Там се разхождал Иван Вазов, бродели Алеко Константинов, Тодор Влайков, Александър Божинов, Яворов и д-р Кръстев, Пенчо Славейков и музата му, поетесата Мара Белчева. Благодарение на задружния отпор на съкварталците в момента, макар и опърпана, Славейковата гора е около 8 декара бял дроб сред градската гмеж.
Изначалният замисъл е районът да бъде предпазен от прекомерно застрояване. Парцел се давал с изрична уговорка: до 5 години собственикът да вдигне поне 25 процента от сградата, а до 10 г. да я е изградил изцяло, но общата й площ да не надвишава 250 кв. м. В периода 1920-1938 г. се появяват кокетни сгради с красиви градини, проектирани от известни архитекти като Георги Овчаров и Йордан Миланов, Иван Васильов и Димитър Цолов. Всеки се стремял да изпъкне почеркът му, да не повтаря вече правеното.
На ул. „Мосул“ (сега арх. Миланов) била оранжерията на придворния градинар Антон Краус, който по комшийски консултирал съкварталците как да оформят градините си. А те били наистина важни – социалният живот от ранна пролет до късна есен се въртял на двора.
Вечер пък жените прекрасно знаели къде да търсят окъснелите си съпрузи – в ресторант „Под липите“.
Там от обяд засядали писателите Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Сирак Скитник, Елисавета Багряна и често нахвърляли произведенията си между две кани вино. По пантофи притичвал актьорът Кръстьо Сарафов, чиито дом бил на отсрещния ъгъл. Нерядко след лов наминавал и цар Борис III, близък приятел на Елин Пелин. Майсторът на късия разказ настоявал наоколо да бъдат засадени липи, а една вечер, омаян от упойващия им аромат, станал кръстник на ресторанта.
Елиза, италианската съпруга на историка на българската журналистика Георги Николов създала в Лозенец първия приют за кучета и котки.

В „Покана за пътуване“ парапсихологът и специалист по езотерика Ивайло Илиев разкрива секретите на параклиса „Свети Георги“ в Кремиковския манастир и за какви болежки е лековита енергийната мощ на Троянската обител. Най-вече за борът отпред, който помага на бездетни жени да заченат. Разбира се, най-важна е вярата, а ритуалът ако не помогне, няма да навреди – дамата трябва да спи няколко нощи върху нечетен брой житни зрънца, да се помоли на Богородица Троеручица в църквата, а после да хвърли житото в основата на дървото като ясно си представи как ще изглежда бъдещото ѝ бебче.

Маяпур, островът на духовната любов, Джаганат Пури, едно от четирите сакрални места за индуистите, Вриндавана – където на всеки 10 човека се пада по един храм, Ришикеш… От пътешествието по свещените за индийците места на Веселин Веселинов на българите познато звучи само Джайпур. Архитектът на пасивни къщи е запленен от индийската философия и религия дотолкова, че се върна по същите места и прави благотворителни фотоизложби за закупуване на храна за учениците в местно училище. В „Покана за пътуване“ пътешествието в свещените за индийците места е от първо лице. На архитект Веселин Веселинов, който продължава разказа си за Маяпур, и светецът с непроизносимо от мен име на санскрит. Е, няма как! Не успяхме да обиколим всички свещени за индийците места. При този речовит събеседник пътешествието трябва да продължи – следващия път към Джанагат Пури. А на 7 май от 19 часа ще можете да посетите изложбата и благотворителната лекция на Веселин в „Къщата на София“ на Миджур 12.