Да чакаме или да не чакаме духовата музика

Татяна Лолова, Илка Зефирова и Петър Пейков са гласовете в пиесата от неделя след полунощ, така че имаме мотивация да чакаме. Какво по-точно ще дочакаме, ако решим да чакаме?

В нощния терен за радиодраматургия ще чуем текст на Ги Фоаси/Guy Foissy, написан през 1975 г. и поставен от Радиотеатъра 20 години по-късно от режисьора Илия Атанасов. Ги Фоаси е едно сравнително непознато име на драматург, а Да почакаме духовата музика – един с голяма вероятност абсолютно непознат текст. Но гласовете, гласовете са добре познати и са свършили работата си направо виртуозно, така че – определено да почакаме.

Ги Фоаси е един от обичаните автори на френския кафе-театър. Последовател е на Бекет и Йонеско, като представя хронологично следващото поколение френски драматурзи, и то по-точно онези, които се фокусират върху непретенциозните и гъвкави като употреба сценични пространства. Да почакаме духовата музика е чудесен пример за трудно постижимото съчетание от качество и лекота, без ни най-малък, без абсолютно никакъв компромис със сериозността и дълбочината на съдържанието, с мъдростта на посланията.

Концепцията за кафе-театъра/Café-Théâtre датира от 1960 г. През онази прословута година Maurice Alezra отваря първия кафе-театър в един магазин за хранителни стоки и напитки в Париж, който се казва Старата Решетка/La Vieille Grille. В началото там са представяни както спектакли, така и поезия и песни. През 1966 Bernard Da Costa, друг френски драматург, учредява първия истински кафе-театър, който вече носи името Кафе-театър, в едно кафене, кафенето Royal, пак в Париж, и този театър работи в продължение на три месеца. След това кафе-театрите се качват на гребена на вълната, започват да никнат и изчезват като гъби, и през 1977-а в Париж вече има 21. Истински феномен на 70-те. Да почакаме духовата музика е създадена точно в този период, през 1975 г.

С този текст определено можем да получим впечатление за тази особена разновидност на сценичната драматургия, която може да се реализира в минималистични условия, с малко действащи лица, предполага публика от 40-50 души, прости и условни сценични хватки, и която обаче наблюдаваме от съвсем близо. Общуването е директно и пълноценно. Няма условността на сцената и дистанцията, които създава истинската театрална зала. Освен това тази директност и контакт с актьорите, които са на метър-два от публиката и в непрекъснато движение, дава свобода на нещо много важно за концепцията на създателите му – можеш да си позволиш да се изразяваш без никакви табута. 

Разговорната реч, жаргонът, елиптичните изречения, многоточията и изстреляните реплики в светкавичен диалог са характерни за стилистиката на кафе-театъра. На ниво сюжет това е едно типично и чаровно френско явление, при което дребно предизвикателство, хитро хрумване или стремително развихрящ се конфликт в малък отрязък от време успяват да внесат чувство за свежест и удоволствие от съпреживяването на нещо, което е остроумно измислено.

Интересен е фактът, че пиесите на Ги Фоаси и специално тази, Да почакаме духовата музика, имат огромен успех и дълга постановъчна традиция в Япония. Очевидно логиката на диалога и мисленето на Ги Фоаси по някакъв парадоксален начин комуникират пряко с японските театрални традиции, като внасят и ново, актуално съдържание.